Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Чудех се дали тази наредба не би могла да ми предложи изход. Можех да засиля колата срещу вратата на гаража, да я ударя и да се обадя на полицията. Но дали щяха да приемат обяснението, че съм я ударил по този начин? Ако колата беше смачкана само отпред, можех много да не се притеснявам, но двете дълбоки драскотини отстрани нямаше да се вържат с фронталния удар в гаража и лесно щяха да предизвикат подозрението на полицията.

Това поне беше една идея и аз реших да продължа да мисля в тази посока. Все още разсъждавах върху нея, докато отключвах входната врата, когато изведнъж вниманието ми беше отклонено от звъна на телефона. Влязох в хола и вдигнах слушалката.

— Господин Скот?

Познах гласа на Уоткинс и целият изтръпнах. Почудих се защо ли може да звъни.

— Да, на телефона.

— Господин Ейткън ме помоли да ви се обадя, сър. Той каза, че е възможно все още да сте у дома. Ако можете да отделите време, господин Ейткън би се радвал да ви види.

— Но аз трябваше да си почивам на игрището за голф. Не можете ли да му кажете, че не сте се свързал с мен?

Уоткинс се закашля.

— Предполагам, че бих могъл, сър, но господин Ейткън ми даде да разбера, че въпросът е спешен. Все пак, ако мислите…

— Не, всичко е наред. Ще се отбия. Разбира се, той иска да ме види веднага.

— Вярвам, че ви очаква, сър.

— Добре, тръгвам — казах аз и затворих телефона.

Известно време останах втренчен в отражението си в огледалото. Изглеждах малко блед, а погледът ми беше изплашен. Дали Люсил беше загубила самообладание и му беше казала? Дали се беше изпуснала? Ейткън ми нареди да си почина през уикенда, а сега изведнъж ме викаше при себе си. Това означаваше само едно — неприятности. Излязох от къщи, качих се в понтиака и тръгнах бързо към Ейткън. Докато карах, умът ми се беше спекъл като на стара мома, която е чула шум под кревата си. Паркирах понтиака до един сив буик кабриолет, оставен на асфалта пред мраморните стъпала към терасата на Ейткън. Слязох от колата и тръгнах нагоре по стълбата. Изкачих се и огледах широката тераса. Видях Ейткън по пижама и халат, излегнат в един шезлонг, с покрити крака. При него имаше един едър, широкоплещест мъж, седнал на стол с гръб към мен. Аз поспрях. Сърцето ми биеше като лудо. Нервите ми се бяха опънали до скъсване. Ейткън се обърна, видя ме и ми махна. Грубото му червендалесто лице се размекна в приветствена усмивка и на мен изведнъж леко ми прилоша. Облекчението от тази гротескна усмивка ми подейства като студен душ. Той нямаше да ми се хили, ако ми имаше зъб.

— Ето те и теб, Скот. Беше ли тръгнал на голф?

Другият мъж се обърна и изведнъж стомахът ми се сви. Веднага го познах. Беше Том Хакет — мъжът, който ме видя с Люсил в нощта на катастрофата, Том Хакет — приятелчето на Сийборн. Той ме погледна и бавно се изправи. Червеното му добродушно лице се озари в усмивка.

— Здравейте — каза той и протегна ръка. — Значи пак се срещнахме. Ейткън ми каза, че вие ще бъдете началникът в Ню Йорк.

Поех ръката му. Той стисна моята здраво и аз отново усетих, че е по-студена от неговата.

— Сядайте, сядайте — каза Ейткън раздразнено. — Беше ли тръгнал на голф?

— Тъкмо щях да се преобличам, когато Уоткинс позвъня.

Приближих се до него и седнах на един стол до Хакет.

— Съжалявам. Съвсем сериозно те посъветвах да поспортуваш — каза Ейткън, като прокара пръсти през рядката си коса — но когато Хакет се появи, реших, че трябва да го видиш.

Аз погледнах учтиво към Хакет и после отново към Ейткън. Нямах никаква представа за какво беше всичко това, но изглежда не беше свързано с неприятности. Ейткън погледна към Хакет и го дари с подигравателна усмивчица.

— Това момче работи прекалено усърдно. Казах му да си почине през уикенда — да играе голф, да си намери някоя хубава жена. Твоето появяване му развали уикенда.

Хакет се засмя.

— Не е за вярване. Може и да е пропуснал голфа, но с другото не се е минал — той се ухили широко. — Нали, момче!

Усмивката ми беше скована, но поне успях да я задържа. Той замълча. Ейткън ме погледна изпитателно.

— О? Какво знаеш за похожденията му?

Ръцете ми се стегнаха в юмруци и ги пъхнах в джобовете на панталона.

— Няма значение. Момчето си има личен живот, нали? — каза Хакет и ми намигна. — Работата, Скот е, че и аз се включвам в нюйоркския бизнес. Ще вложа част от парите си в него. Когато Ейткън ми каза, че ти ще ръководиш офиса, пожелах да се запозная с теб и да поговорим. Това е всичко, нали, Роджър?