Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Стоях на горещото слънце и го слушах. Никога не бях чувал полицейски служител да говори по този начин. Бях колкото смутен, толкова и учуден. Уест изведнъж се ухили и показа големите си бели зъби.

— Не ми обръщайте внимание, господин Скот. От време на време си изливам душата. Помага ми. Макар и да знам, че О’Брайън беше боклук и добре че се отървахме от него, смятам да намеря типа, който го е убил. Трябва да се постараем, а ние го правим и ще го намерим. Вероятно ще отнеме време и няма да бъде лесно, но ще го намерим и тогава ще мога отново да си почина. — Той пусна цигарата си на земята и я настъпи. — Сега да отидем да погледнем колите на шефа ви. Не че имат нещо общо, но трябва да му дам пропуск. Къде точно са те?

— До басейна, ей там.

— Басейн, а? Как живеят богатите! — Уест поклати глава и тръгна по алеята, а аз го последвах. — Харесва ли ви да работите за богаташ, господин Скот?

— Сам решавам какво да правя.

— Аха, сигурно това е единственият начин. Той може да бъде и мръсник. В погледа му има нещо, което ми напомня за капитана. Парите дават на човек фалшиво чувство за власт. Не обичам типовете с власт. Не обичам типовете с много пари. Когато ги докопат, започват да мачкат всичко наоколо. Обзалагам се, че господин Ейткън доста често здраво се обляга на другите.

Не ми се наложи да измислям подходящ отговор, тъй като стигнахме до гаража и басейна.

На най-високия трамплин беше застинала Люсил. Беше в профил и не ни виждаше. Носеше бели бикини, скриващи само онези части на тялото, които не бяха за чужди погледи. Тенът й беше златистокафяв, гъстата й кестенява коса падаше върху раменете и почти стигаше до кръста. Гледката там горе ни накара да се заковем на място, все едно че се бяхме блъснали в тухлена стена. Тя се вдигна на пръсти, разпери ръце и се отблъсна от трамплина. Полетя надолу с идеална траектория и се гмурна във водата почти без пръски. После изплува и изтръска косата от очите си. Обърна се по гръб и бавно тръгна към стълбичката за излизане от басейна. Косата й се носеше около нея.

— Да, да… — каза Уест и бавно си пое въздух.

Той си свали шапката, извади носна кърпа и я обърса отвътре, докато гледаше как Люсил излиза от басейна. Водата блещукаше по кафявото й тяло. Белите бикини бяха прилепнали по нея като втора кожа. Стояхме там като вкаменени и я гледахме, докато изчезна в една от кабинките. Тогава Уест ме погледна. Малките му сиви очи бяха сънливи, а тънките сурови устни се бяха изкривили в скептична, недоверчива усмивчица.

— Това дъщеря му ли е?

— Това е госпожа Ейткън.

Той подсвирна тихо.

— Не изглежда на повече от двайсет.

Търпението ми беше на изчерпване и започвах да се дразня от тези забележки.

— Да не би аз да съм виновен?

Той ме зяпна изненадан за момент и после кимна.

— Точно така, не сте виновен. Браво, господинът знае как да използва парите!

Той ме остави и закрачи към гаража. Отвори вратата и влезе, за да прегледа колите. Останах под слънцето и зачаках. Люсил излезе от кабинката. Носеше алена блузка с гол гръб, бели къси панталони и сандали. Държеше двете малки парчета мокър плат, които играеха ролята на бикини и бързо вървеше към мен. Предвидих ефекта от присъствието на Уест върху нея и тръгнах да я предупредя, преди да се натъкне на него. Тя погледна нагоре и ме видя. С периферното си зрение забелязах, че Уест излиза от гаража. Ускорих крачка и я пресрещнах, когато той затваряше вратите на гаража.

— Този човек е полицейски служител — казах бързо аз. — Не търси теб. Само проверява колите. Не се безпокой.

Може би не трябваше да й го изтърся така, но нямах много време. Тя обаче побеля като платно и за мой ужас помислих, че ще припадне. Очите й се разшириха и потъмняха, а бледото й лице изглеждаше доста странно под тъмния тен. Тогава чух леките стъпки на Уест да се приближават към нас. Изглежда не бързаше, но ни достигна много по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Той се изравни с мен. Големият му нос свистеше и бях сигурен, че е зяпнал Люсил. Обърнах се и го сварих да прави точно това. Тя го погледна така както заекът гледа змия. Казах с дрезгав глас:

— Това е лейтенант Уест. Лейтенант — това е госпожа Ейткън.

Уест провлачи:

— Добър ден, госпожо. Току-що прегледах колите. Сигурно сте прочела… — но не можа да довърши.

Люсил изведнъж се завъртя и си тръгна. Не може да се каже, че тичаше, но стройните й кафяви крака я понесоха доста бързо. И двамата наблюдавахме в мълчание как изчезна нагоре по стълбите.