Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Започнах да се измъквам изпод колата. Преди да се освободя от предната броня, осветлението в гаража изгасна. Чух как вратите се отвориха широко. Беше прекалено рано, за да има луна. Небето, което виждах през отворената врата, беше мастиленочерно, с няколко звезди. Бях загубил и ума и дума, докато се опитвах да изляза изпод колата. Тъкмо се изправих на крака, с номера на понтиака в ръката, когато ме ослепи силна светлина. Веднага след нея настъпи пълна тъмнина. За момент се свих и останах неподвижен, абсолютно обезумял. Тогава чух шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Изведнъж мозъкът ми се избистри и разбрах какво се бе случило. Някой ме беше издебнал с фотоапарат, със светкавица и ме беше снимал наведен, пред ударения кадилак, с номера на понтиака в ръка. Обля ме вълна от страх и ярост. Пуснах номера на колата и изтичах навън. Който и да беше направил снимката, сега тичаше нагоре по пътя. Ясно чувах стъпките му и това ми беше достатъчно, за да разбера, че бяга. Никоя жена не можеше да бяга толкова бързо и равномерно. Тръгнах след него. Гневът ми вдъхна кураж, но тъмнината на безлунната нощ ме затрудняваше. Поне познавах пътя. Знаех, че на около стотина метра от моята къща има няколко цъфнали храсти и палми. След тях идваше пътя, а той беше на открито до магистралата. От двете страни имаше пясъчни дюни, които не можеха да послужат за прикритие. Ако този мъж беше прескочил храстите, трябваше да го хвана, стига да не бягаше много по-бързо от мен, а в това дълбоко се съмнявах.

Втурнах се надолу по пътя колкото може по-бързо. Когато приближих храстите и палмите, спрях задъхан, за да се ослушам. Не се чуваше нищо, а това означаваше, че човекът се е скрил в храстите.

Бях абсолютно сигурен, че той телефонира на Люсил и на мен тази сутрин. Този мъж беше решил да ме изнудва. Сега притежаваше моя снимка, с която можеше да ми докара десетгодишна присъда. Не трябваше да го изпускам от ръцете си. Щях да му дам да разбере, дори това да беше последното нещо, което щях да направя в живота си. Съжалих, че не взех фенерчето. Тъмнината ме притискаше. Виждах единствено неясните очертания на палмите на фона на тъмното нощно небе. Мъжът се криеше някъде тук. Тръгнах напред към храстите, като внимавах да не вдигам шум. Тогава ми стана ясно с какво съм се нагърбил. Храсталакът се открояваше в нощта като голяма тъмна маса. Бях сигурен, че той е някъде там, но без светлина щеше да бъде много трудно да го сплаша. Шумът, който вдигах, докато се движех напред, ме издаваше. Той знаеше, че съм там и го търся. Стигнах до средата и спрях да се ослушам. Ни звук. Бях сигурен, че е наблизо. Вероятно можех да го докосна, както беше притаен в тъмнината. Вероятно беше не по-малко уплашен от мен и се надяваше да го подмина. Без светлина единственият ми шанс да го намеря беше да се блъсна в него. Сухите листа на храстите блъскаха лицето ми, докато вървях напред. Протегнах ръце в тъмнината и се ослушах с надеждата да го чуя как изскача от прикритието си. Тогава изведнъж настъпих нещо, което поддаде под тежестта ми. Някой рязко си пое въздух. Това можеше да бъде само звук от уплаха. Посегнах в тъмнината и докоснах някакво лице. Долових очертанията на неясна фигура, която излезе от храстите. Стиснах юмруци, но късно. Чух как нещо се зададе към мен със свистене. Дръпнах се встрани и вдигнах ръце, за да си защитя главата. Нещо твърдо се стовари върху рамото ми и ме свали на колене. Преди да се опомня, получих силен удар по главата. Усетих как падам напред в един пуст вакуум от тъмнина.

Някъде в далечината часовник удари девет часа. Нежното, музикално дан-дан-дан на камбаните стигаше до мен приглушено, но звукът беше познат. Бях леко изненадан, като разпознах звъна на моя собствен часовник, който стоеше над камината в хола.

Отворих си очите. Осветеният бял таван се спусна към мен, а след това също толкова рязко се отдръпна. Главата ми туптеше така, сякаш вътре имаше чукове. Бързо затворих очите си и останах така, докато часовникът спря да отмерва часа, тогава по-внимателно ги отворих отново.

Лежах на моето канапе. Пъхнах си ръката зад тила. Напипах твърда буца и засъхнала кръв. Опитах се да седна бавно и простенах болезнено. Отново се наложи да си затворя очите. Ударите в главата ми затихнаха и след около минута успях да седна и да огледам хола.

Всички лампи бяха запалени. На подвижната масичка до мен имаше бутилка от най-доброто ми уиски и съд с лед. Пазех това уиски за специални случаи, а ми се стори, че една четвърт от него беше изпита.