Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Май сме високомерни, а? — каза той и наклони глава на една страна. — Дава го изтежко, как мислите?

— Какво е един полицейски служител за нея? — казах аз небрежно. — В края на краищата тя е жена на богаташ.

— Точно така. — Той си свали шапката и пак я обърса с носната кърпа. Изглежда му беше навик. — Чудя се какво си помисли. Видяхте ли как си смени цвета?

— Така ли?

Тръгнах към терасата. Сърцето ми заби неравномерно. Уест закрачи успоредно с мен.

— Аха, смени си цвета. Бива си я. Жалко, че е пропиляла такава фигура, за да се омъжи за дъртак като Ейткън.

— Ако това толкова ви тревожи, защо не повдигнете въпроса пред него? — скастрих го аз.

Уест ме погледна и се усмихна уморено.

— Не съм чак толкова влюбен в работата си, но и не изгарям от желание да я загубя. Мислите ли, че може да има любовник?

— Защо не попитате нея, щом ви влиза в работата? — казах аз и го изгледах гневно.

Той разтърка потното си лице с голямата си длан и преглътна една прозявка.

— Бих искал, но едва ли ще ми каже. Тя използва ли колите на Ейткън?

Сърцето ми прескочи.

— Беше ли някоя от тях ударена?

— Не. Шофьорът се грижи за тях добре. Сигурно го задължават.

— Тогава не е ваша работа дали ги използва или не. Но ако това ви успокоява, тя няма книжка, така че отговорът е отрицателен.

Той ме погледна с присвити очи.

— Само защото няма книжка? — провлачи той. — Това не означава, че не изкарва някоя от колите понякога. Хората обичат риска. Как така не може да кара?

Изведнъж се изплаших, че съм казал прекалено много.

— По-добре питайте нея. Какво ви влиза в работата?

— Слушай, приятел — каза той тихо — не ставай докачлив. Работата ми е да задавам въпроси. Няма да го правя, ако не ми се налага. Аз съм ченге. Когато се случи нещо необичайно, се питам защо. Чудя се защо тя заприлича на призрак, като ме видя. Момичета с нейния външен вид обикновено са доста самоуверени. Не би трябвало да се спича от ченге, а тя направо се спече. Защо? Какво си помисли? Човек не си променя така цвета, освен ако е с нечиста съвест. Какво я мъчи? Чудя се?

— Откъде да знам? — казах аз през зъби.

Той ме потупа по ръката разсеяно.

— Правилно, откъде да знаете.

Изпревари ме и тръгна към терасата. Вървях след него, но се държах на разстояние, за да не ме заговори пак. Той даде на Ейткън четири пропуска. Ейткън ги взе и ги подхвърли презрително на масата. Уест даде един и на Хакет.

— Като че ли това е всичко — каза той, като ни огледа. — Благодаря ви за помощта, сър. — Това беше за Ейткън. — И на вас също. — Малките му очи се насочиха към мен.

После в тишина, която можеше да се разреже с нож, той се запъти надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.

— Да… а, трябва да кажа, че това е прекрасен начин за пилеене на парите на данъкоплатците — изръмжа Ейткън. — От всички идиотщини, на които съм попадал…

— Наистина ли го мислиш? — попита Хакет и вдигна гъстите си вежди. — Опитват се да открият човека, убил полицай. За тях това е важно. Знаят, че колата на убиеца е ударена. Това е най-сигурният начин да го открият. — Той размаха пропуска си. — Рано или късно ще открият кола, която е повредена и няма пропуск, и така ще открият убиеца. Лично аз мисля, че е хитра идея — каза той, докато се извръщаше към мен. — Ние ви отнемаме от голфа, а и аз трябва да тичам. Жената ще се чуди къде съм се дянал. Довиждане, Ейткън, ще се позабавляваме здравата с новия бизнес — каза той и раздруса ръката на Ейткън.

— Надявам се — отвърна той. — Много зависи от Скот.

Хакет ме тупна по рамото.

— Ще се оправи. Ами, аз тръгвам. Грижи се за този крак, Роджър. Колкото по-рано се изправиш и се раздвижиш, толкова по-добре.

Размениха се още реплики, преди Хакет и аз да слезем по стълбите и да тръгнем към колите.

— Нали няма да забравиш да ми се обадиш в хотела? Искам да се запознаеш с жената.

— Много мило — казах аз. — Работата е, че Ейткън ме чака тук всяка вечер и това ограничава времето ми.

— Да, виждам. Но въпреки това, опитай. — Той спря до буика и погледна към понтиака. — Още ли ползваш колата на Джак?

Не ми беше лесно да остана спокоен.

— Да, но няма да е задълго. Скоро ще си взема моята.

Хитрите му очи се спряха на лицето ми.

— Какво каза, че не й е в ред?

— Изпуска масло.

Той кимна.

— Колите могат да бъдат отвратителни. Докато идвах насам, ми изгоря една гарнитура. Няма значение за колко купуваш една кола. Рано или късно нещо се разваля.

Изобщо не се заблуждавах, че приказва, за да ми прави вятър. Бях сигурен, че ще последва някакъв удар и се готвех да го посрещна.