Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Погледнах малко вляво. Изобщо не се изненадах, като видях някакъв мъж да седи в един от шезлонгите ми. Беше в сянка. Със замъгления си поглед го виждах като неясна фигура, но инстинктивно разбрах, че това е мъжът, който ми се обади по телефона и ме снима, докато сменях номерата. Той ме беше ударил по главата, когато се спънах в него в храсталака.

Отново затворих очи и хванах главата си с ръце. Останах неподвижен в продължение на няколко минути, след това се окопитих и вперих поглед в човека, седнал срещу мен. Образът му бавно изплува. Беше мускулест, около двайсет и три-четири годишен, рус, с тъмен тен. Имаше гръцки нос, зелени очи и тънки мустаци. Косата му беше добре сресана и се нуждаеше от подстригване, но може би жените го харесваха и така. Носеше наситенозелен спортен костюм и кафяви обувки от шевро. На китката имаше гривна от масивно злато и златен часовник. В дясната ръка държеше чаша с уиски и подрънкваше с леда. Наблюдаваше ме с търпелива усмивка, от която ми се прииска да скоча през стаята и да стоваря юмрук в лицето му.

— Ей, зяпльо — каза той радостно. — Тъкмо започвах да се чудя дали не съм те ударил прекалено силно.

Ръката ми внимателно проучи подутината на тила. Трепнах, защото чуковете отново заудряха в главата ми.

— Обзалагам се, че боли — продължи той и устата му се разтегли в усмивка. — Искаш ли да пиеш?

— Кой сте вие? Какво търсите тук? — изръмжах аз.

— Реших, че ще е по-добре да те донеса у дома — каза той и опъна дългите си крака. — Време е да си поговорим малко. Аз и ти ще оформим едно прекрасно приятелство. Казвам се Рос. Приятелите ме наричат Оскар. Искаш ли да си побъбрим сладко, друже?

— Искам да ти вкарам хубавите бели зъбки в черепа — казах аз и се наежих.

Той се засмя. Изглежда искрено се забавляваше.

— Не те обвинявам, но на твое място не бих опитал. И по-едри от теб са мислили, че могат да се справят с мен и са получили своето. Дай да не се караме. Това е сделка. Имам нещо за продан, което ти би искал да купиш. Просто като фасул.

Значи Люсил беше права. Щяха да ни изнудват. Изгледах втренчено мъжа, който се наричаше Рос и се опитах да разбера колко опасен би могъл да бъде. Като начало ме интересуваше какво знае и колко иска, за да си държи устата затворена. Едва тогава можех да реша какво да правя с него.

— Е, какво толкова имате за продан?

— Недалеч оттук има една хубава ивица пясък, където момчета и момичета отиват да се позабавляват. Там си имам скривалище и когато ми потрябват допълнителни доходи, отивам и чакам. Невинаги съм късметлия, разбира се, но миналата вечер бях. Видях съпругата на един известен рекламен магнат и негов служител да спортуват на плажа. Хрумна ми, че този приятел може да пожелае да се раздели с няколко кинта, ако не иска да се обадя на шефа му и да му разкажа какво става. Ще се изненадаш от броя на хапльовците, които залавям за една година по този начин. Така значително увеличавам доходите си.

Взех си една цигара и я запалих.

— Сделката не е кой знае каква. Трябва да разчитаме на взаимна честност.

Той кимна.

— Точно така. Обикновено са готови да се разделят с петдесет кинта, за да не се разчуе, а и от теб не съм очаквал да изкарам повече, но след катастрофата… Съпругата на рекламния магнат отблъсна атаките ти и избяга. Взе ти колата и удари с нея едно ченге. Хитра идея беше да смениш номерата, обаче аз лагерувах пред къщата ти дълги часове с фотоапарат и светкавица. Сега във фотоапарата има снимка, която може да ви изпрати с момичето на топло за десет години. Ако не си късметлия и ти се падне строг съдия, може да хлътнеш за петнайсет. Струва ми се, че ще изкарам симпатична сума от теб, ако искаш да избегнеш затвора и да спасиш и нея.

Седях там, гледах го и ми беше ясно, че наистина съм загазил.

— Не гледай така тъжно, друже — каза той и се ухили. — В края на краищата какво са парите? В живота има и по-важни неща. Дори да имаш един милион пак няма да си щастлив, ако си в затвора. Дай да се захващаме за работа. Трябват ми пари. Искам да напусна града. Ще уредим всичко с едно плащане. Всичко в брой и няма да кажа на шефа ти, че излизаш с жена му и няма да изпратя снимката на ченгетата. Става ли?

— След това ще дойдете за още.

Той отпи от уискито и се ухили.

— Да, разбира се, това е риск, който ще трябва да поемеш, но за една хубавичка, тлъста сума бих могъл да те забравя.

Аз се стегнах.

— Колко?

— Между вас двамата — каза той и се отпусна в стола — струва ми се, че можете да съберете трийсет хиляди. Тя сигурно има няколко диаманта, които да заложи. Обзалагам се, че и ти си заделил настрана някоя торбичка, пълна с такива работи. Да, хайде да се спрем на трийсет хиляди. Евтино е.