Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Вече го нямаше, когато Сам ми смигна.

— Добре, че споменахте лейтенант Уест, иначе онзи умник щеше да ви откара. Той е от тия, дето си търсят белята.

Подадох му пропуска.

— Ще ти трябва ли?

— Да. — Сам го прибра в джоба си. — Искате ли да ви услужа с някоя кола, господин Скот?

— Би било чудесно.

— Вземете онзи буик. Аз ще оправя кадилака до петък. Елате с буика и ще си го вземете.

Благодарих му, качих се в колата и тръгнах към магистралата. Не ми се искаше да се връщам у дома. Сега беше единайсет без двайсет. Все още бях здравата разтревожен от неочакваната среща с ченгето. Само при мисълта, че трябва да седна сам в празния хол ме побиваха тръпки. Затова тръгнах към града.

Паркирах и влязох в един малък бар, който от време на време посещавахме с Джо, когато се нуждаехме от някоя чашка, за да подсилим въображението си.

Барманът, възрастен, дебел майтапчия, когото наричахме Слим 1 1 Слим — тънък, строен (англ.) — бел.прев. кимна, като видя, че влизам.

— Двоен скоч — казах аз и се покачих на столчето.

В заведението имаше само четирима души. Те бяха на другия край на бара и хвърляха зарове.

— Веднага, господин Скот. Закъсняхте тази вечер.

— Аха, но неделята е пред мен.

— Правилно, това е любимият ми ден. — Той сипа скоча, пусна лед в чашата и я остави пред мен. — Чухте ли последните новини за произшествието?

Стомахът ми изведнъж се сви.

— Не. Какво ново?

— По радиото, преди десет минути. Един мъж и една жена са били забелязани да се отклоняват от магистралата и да тръгват надолу по крайбрежния път, на който беше убито ченгето, горе-долу по време на произшествието. Полицията ги моли за помощ. Изглежда мислят, че те може да са видели колата, убила О’Брайън, или самите те да са го направили.

Отпих голяма глътка от уискито.

— Така ли? — казах аз, без да го поглеждам.

— Обзалагам се, че няма да се появят. Един мъж и една жена не се отклоняват по такива пътища, за да се наслаждават на гледката. — Той ми намигна. — Басирам се, че тия двамата няма да искат да излязат на първите страници на вестниците.

— Така си е. Да, наистина полагат усилия да хванат типа, който го е извършил — казах аз, като се постарах да прозвучи безгрижно.

— Да. Много шум за нищо. Всяка секунда убиват някого, но когато е ченге, всичко става специално.

Седях и слушах възгледите му за полицията няколко минути и накрая изведнъж го попитах:

— Случайно да познаваш един тип на име Оскар Рос?

Слим се изненада.

— Ами, да, естествено. Барман в нощния клуб на „Литъл Тавърн“ на Маунт Креста. Познавате ли го, господин Скот?

— Не, но някой ми каза, че бил най-добрият барман в града. — Стараех се лицето ми да остане безизразно, въпреки че тази неочаквана информация ме развълнува силно. — Просто се чудех с какво се е прочул?

— Обзалагам се, че сте го чул от жена — каза Слим, без да прикрива презрението си. — Най-добрият барман в града! Хайде де! Аматьор. Мартинито му може да накара и котка да повърне. Ще ви кажа какво има — външен вид. Това ви казвам аз. Мацките много си падат по него. И той не им остава длъжен, като дойдат в бара. Нали знаете: настойчив поглед, оглеждане от главата до петите, поглаждане отзад, когато им помага да седнат. Те си умират за това, но като барман няма никакъв талант. Не бих го взел тук дори да не ми иска пари.

„Литъл Тавърн“ беше типично крайпътно заведение с кръгъл драйв-ин, многоцветни неонови светлини, натруфен портиер и голям паркинг, натъпкан с евтини коли. Намерих свободно място в една от редиците, изгасих колата и светлините. Портиерът ме поздрави пред въртящата врата с докосване на шапката. Влязох в голямо, претрупано фоайе. Гардеробиерката, издокарана в минижуп на волани, разклати бедра към мен и демонстрира равните си бели зъби в гостоприемна усмивка. Усмивката й се стопи, като видя, че нямам шапка или друга дреха, която да оставя при нея, за да спечели евентуалния бакшиш.

Минах покрай нея и й отправих една от моите момчешки усмивки, но тя не се впечатли от този жест. Завъртя се и разклати бедра обратно към гардероба. В тялото приличаше на Мерилин Монро. Качих се по стълбите, покрити с червен килим. Минах през добре осветения коридор и се запътих към бледосиния неонов надпис БАР . Спрях пред вратата и се огледах. Помещението беше голямо, с бар във форма на подкова в дъното и много маси и столове, за да приютят близо стоте души, които се наливаха тук през нощта. Не бих казал, че клиентите бяха елегантни. Никой от мъжете не носеше смокинг. Жените бяха разнородна маса: някои напомняха на бизнес секретарки, доведени тук като отплата за минали услуги, други приличаха на леко занемарени млади танцьорки от не успял мюзикъл, трети очевидно бяха професионалистки. Те стояха сами на различни маси, на дискретно разстояние една от друга. Имаше и няколко възрастни жени, нетърпеливо очакващи своите жигола — обичайната тълпа, която можете да видите всяка вечер в по-обикновените нощни клубове в Палм Сити.