Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Доста глупава забележка, но си помислих, че може да я заинтригува. Сграбчих един случаен сервитьор, дадох му бележката заедно с пет долара и му казах да се размърда. Преди да тръгне, провери дали банкнотата наистина е от пет долара. Трудех се върху второто си уиски, когато се върна.

— Очаква ви в гримьорната си — каза той и ме изгледа с любопитство. — През онази врата, свийте вляво, вратата със звездата в дъното.

Благодарих му. Той се забави достатъчно дълго, за да бръкна в портфейла си, ако съм склонен, но тъй като не бях, си тръгна.

Изпих си питието, платих сметката в троен размер и се запътих към вратата, която келнерът ми посочи. Попаднах в типичната обстановка на кулоарите. Пред мен имаше очукана врата с избеляла златна звезда на нея. Похлопах и чух женски глас:

— Влезте.

Завъртях дръжката и се оказах в неголяма стая с осветено огледало, малка тоалетка, параван в ъгъла, два обикновени стола и протрит килим на пода. Долорес седеше пред огледалото и работеше върху лицето си. Беше облечена в червена копринена дреха, разтворена достатъчно, за да се видят загладените й бедра с найлонови чорапи. На тоалетката имаше бутилка джин — полупълна. До нея — чаша, в която можеше да има или джин с вода, или чист джин. Тя не се обърна. Когато затворих вратата и тръгнах към единия от столовете, погледна отражението ми в огледалото.

— Помислих, че може да сте вие. Искате ли джин? Тук някъде има чаша.

Седнах.

— Не, благодаря. Бях на уиски. Идеята беше аз да ви поканя.

Тя се наведе напред и се заоглежда. Взе една четка и свали пудрата от черните си вежди.

— Защо?

Стори ми се, че е леко пияна, но не бях сигурен.

— Хареса ми изпълнението ви. Реших, че заслужава бутилка шампанско — казах аз, без да откъсвам поглед от нея. — Освен това исках да разговарям с вас.

Тя остави четката и отпи от чашата. От гримасата и трънката, която премина по тялото й, разбрах, че съдържа чист джин.

— Но кой точно сте вие?

Очите й бяха като стъклени и леко разногледи. Беше доста пияна, но не достатъчно, че да не знае какво върши и какво говори.

— Името ми е Честър Скот. Живея и работя в този град.

— Скот? — Тя смръщи вежди. — Честър Скот? Къде съм чувала това име?

— Нима?

Тя завъртя очи, направи гримаса и сви рамене.

— Някъде… значи, харесахте изпълнението ми? — Тя протегна ръка. — Дайте една цигара.

Дадох й една, дадох и на себе си, и след това ги запалих.

— Изпълнението беше добро, но обстановката не съответстваше.

— Знам. — Тя изпрати дим до тавана, след това отпи още малко джин. — Чухте ли как аплодираха? Човек може да си помисли, че имат пришки по ръцете.

— Това не е вашата публика.

Тя се намръщи.

— Артист, който струва нещо, може да се оправи с всяка публика.

После отново започна да изучава лицето си в огледалото. Взе четчица за мигли и започна да се гримира с бързи, сръчни движения.

— Какво правехте долу на плажа тази сутрин? Не се хванах на тази история с плуването.

— Оглеждах мястото. А вие какво имахте предвид, когато решихте да се жените за ченге?

Тя остави четчицата за мигли и бавно се обърна. Блестящият й поглед беше станал трудно уловим.

— Какво ви интересува за кого се женя?

— Ей така, струва ми се странно, че момиче като вас би желало да се омъжи за полицай.

Устните й се сгърчиха в усмивка.

— Да, но той беше много специално ченге.

— Така ли? — посегнах да изтръскам цигарата си в една празна тенекиена кутия от тютюн, която стоеше на тоалетката. — Колко специално?

Тя сложи ръка пред устата си, за да прикрие леко уригване.

— Имаше пари. — Изправи се и отиде зад паравана. Движеше се несигурно. — Имате ли пари, господин Скот?

Завъртях стола си така, че да виждам паравана. Отгоре се показваше само косата й. Съблече дрехата си и я хвърли на пода.

— Имам малко пари — казах аз. — Не много.

— Единственото нещо на този свят, което има значение и важи, са парите. Не оставяйте някой да ви заблуди. Казват, че здравето и религията са хубави неща, но аз си избирам парите — каза тя зад паравана. — Ако ги нямате, по-добре си купете бръснач и си прережете гърлото. Човек е нищо без пари. Не може да си намери прилична работа, не може да отиде там, където си заслужава, не може да живее там, където си заслужава, не може да контактува с хората, с които си заслужава. Без пари се превръщаш в част от тълпата, а според мен това е най-низшата форма на живот — да бъдеш част от тълпата.

Тя излезе иззад паравана. Сега беше сложила червена копринена рокля, която демонстрираше формите й в нейна полза. Тръгна несигурно към тоалетката, за да среши тъмната си коса.