Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Погледнах към бара. Имаше двама бармани, които се справяха с навалицата. Нито един от тях не беше Рос. И двамата — дребни мексиканци, ако се съди по пригладената черна коса, тъмната маслинова кожа и сервилните, блестящи усмивки.

Не очаквах да намеря Рос зад бара. Предположих, че е в почивка. Като се огледах, забелязах, че поне десет от самотните жени ме хипнотизират. Постарах се да не отвръщам на многозначителните им погледи. Отидох спокойно до бара, изчаках си реда до един дебел мъж с леко смачкан тропически, бял костюм, на когото сервираха ром и лимонов сок, и който изглеждаше полупиян. Като редът ми дойде, поръчах скоч с лед. Докато ме обслужваха, попитах в колко часа започва кабарето.

— В единайсет и половина, сър — отговори барманът и плъзна чашата към мен. — В ресторанта. Втората врата вляво, надолу по коридора.

Той отиде да обслужи една висока, кокалеста блондинка с морскозелена вечерна рокля. Нейният позастарял компаньон изглежда не изгаряше от желание да поръча коктейла с шампанско, за който тя мяучеше.

Погледнах си часовника. Беше единайсет и двайсет. Дебелият пияница се обърна и глупаво се захили, сякаш да се извини, че се натрапва. Лъхна ме силно на ром.

— Недей да си хвърляш парите в кабарето, приятел. Това е най-голямата измама в града. Даже по-лошо!

— Няма ли момичета?

Той направи гримаса.

— Да, има, ако можеш изобщо да ги наречеш момичета.

Аз разклатих чашата си.

— Чух, че си заслужава да хванеш онази Лейн.

Той смукна малко от рома и от лимоновия сок, и притвори натежали клепачи.

— Ако успееш да я хванеш, бих казал, че е доста задоволителна, но е трудно уловима. Опитвал съм и получих привилегията да я слушам как пее няколко вечери, а това е нещо, което тя не може да прави.

— Е, какво му е доброто на това заведение?

Той погледна през рамо да види дали някой не ни слуша, наведе се към мен, сниши гласа си и каза:

— Само за приятели. Горе има рулетка. Залозите са високи чак до тавана. Целият боклук тук е само прикритие. Но това между нас, приятел. Правя ти услуга, като ти казвам.

— Може би трябва да видя колко мога да загубя.

Той повдигна дебелите си рамене.

— Много внимават кого пускат горе. Незаконно е. Може да си поприказваш с Клод. Той е управителят на заведението. Ако искаш, можеш да споменеш името ми — Фил Уеливър.

— Благодаря. Къде да го намеря?

Той кимна към една врата на другия край на бара.

— Там. — Той се отблъсна от бара. — Аз трябва да тръгвам. Обещах на жената, че ще я изведа тази вечер. Беше ми се изпарило от главата. По-добре да не закъснявам много.

Той излезе с клатушкане и когато се уверих, че си е отишъл, го последвах. Отново почувствах върху себе си десетте настойчиви погледа, докато вървях към изхода.

Намерих ресторанта — овално помещение с розови огледала и обзавеждане в синьо. Имаше около шейсет души, които свършваха вечерята си. Въздухът беше изпълнен с монотонното бръмчене на разговорите им и с цигарен дим. Главният келнер, изтормозен младеж с червеникава, вълниста коса, дойде при мен. На лицето си беше нагласил професионална усмивка.

— Исках да хвана кабарето — казах аз — но не искам да вечерям.

— Разбира се, сър. Може би едно питие и сандвич…?

Гласът му заглъхна и той размаха притеснено ръце.

— Разбира се. Искам уиски с лимон и пиле с ръжен хляб.

Той ме поведе към една малка маса, доста близо до оркестъра, за да бъде удобна, но аз не казах нищо. Отдалечи се и аз седнах.

Оркестърът беше от четирима добре сложени негри: един тромпет, ударни, контрабас и саксофон. Свиреха така, сякаш се нуждаеха от ваканция и всеки момент щяха да обявят стачка, ако не я получат.

След малко келнерът ми донесе сандвича с пилешко и уискито. Ръженият хляб беше малко сух, а пилето изглежда беше получило остър пристъп от жълтеница, преди да напусне този свят. Оставих сандвича. През живота си бях пил и по-лошо уиски с лимон, но не много по-лошо.

Към дванайсет без четвърт разчистиха сцената и четири момичета влязоха с бодра стъпка. Носеха джи-стрингс, блузки с гол гръб и гвардейски шапки. Бяха направо ужасни. Едната беше с мръсни колене. Играха само за пияниците. След като свършиха с перченето и многозначителните погледи към редовните клиенти, изчезнаха с подскоци, по-ентусиазирани, отколкото когато се появиха. Както беше казал моят приятел с рома и лимоновия сок, кабарето беше пълна измама.

Малко след полунощ излезе Долорес Лейн. Държеше се за микрофона като удавник, увиснал на спасителен пояс. Носеше рокля от златно ламе, която се беше опънала върху нея като втора кожа и изглеждаше доста добре под бялата светлина на прожектора. Изпя две латиноамерикански песни. Гласът й беше слаб, но поне пееше вярно. Без микрофон никой не би я чул. Пя апатично, сякаш всичко това я отегчаваше и аплодисментите, които получи, не бяха по-силни от изпълнението. Напусна с блеснали очи и тълпата отново започна да танцува. Намерих парче хартия в портфейла си и написах: Ще пиете ли една чаша с мен? Надявам се, че обувките ви не се напълниха с пясък тази сутрин .