Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Ако тя наистина знаеше как да се справи с Оскар, петстотин беше нищожна цена.

— Да, мога.

— Ще бъда у дома точно след два часа. Ще ме намерите в апартамент 10, Медъкс Армс. Знаете ли къде е?

Отговорих утвърдително.

— Донесете парите, господин Скот, и аз ще ви дам противоотровата. Бъдете там точно в два. След това трябва да хващам влак. — Тя отиде при вратата и я отвори. — Пак трябва да пея пред онези мръсни пияници. Довиждане.

Излязох в коридора, обърнах се и я погледнах. Лицето й беше напрегнато. Очите й блестяха от силното осветление на тавана. Стори ми се уплашена. Изгледахме се продължително и тя внимателно затвори вратата.

Като излизах от паркинга, забелязах един черен клипер да се измъква от втората редица коли и да тръгва след мен. Не му обърнах внимание в момента, въпреки че продължи да се движи след мен по целия път до града и ме задмина едва когато спрях пред блока с офиса. Щях да си спомня за него по-късно.

Беше един без петнайсет. Имах ключ за главната врата, но знаех, че ако я отворя, ще се включи алармата. Така че позвъних на портиера с надеждата да не си е легнал. Накрая той дойде и се взря в мен през армираното стъкло на вратата. След това изключи алармата и ме пусна вътре.

— Надявам се, че не те вдигнах от леглото — казах аз. — Забравих някои документи, върху които искам да работя в неделя.

— О’кей господин Скот — каза той бодро. — Тъкмо се канех да лягам, но още не бях в кревата. Ще се бавите ли?

— Пет минути.

— Тогава ще ви изчакам тук и ще затворя след вас. Наистина работите до късно.

Направих някаква незначителна забележка и отидох до асансьора. За няколко минути отключих офиса и отворих сейфа. Оставих една разписка за петстотинте долара, които взех от кутията. Докато шофирах от Маунт Креста насам, мислих върху ситуацията. Долорес каза, че ще ми даде противоотрова срещу ухапването на Рос. Това можеше да означава само, че тя ще ми даде информация, която ще го сплаши така, че той няма да посмее да използва тази, която има срещу мен.

Докато слагах петстотинте долара в джоба на панталоните, се чудех каква би могла да е тя и доколко мога да се доверявам на Долорес. В асансьора си спомних забележката на Рос, че ще напуска града. Можеше ли тези двамата да са свързани с някаква далавера, която да е пропаднала след смъртта на О’Брайън?

Очевидно О’Брайън беше интересна птица. Ченге, което може да обещава норки и притежава къща със стъклен под, сигурно има стабилни частни доходи. Защо тогава беше останал ченге? Портиерът ме чакаше търпеливо. Пожелах му лека нощ и той ме пусна навън.

Когато отивах при буика, видях някакъв мъж да стои във входа на магазина отсреща. Щом го погледнах, учуден какво прави там, той се дръпна в сянката. В момента, в който се качих в буика и тръгнах към жилищния квартал на Палм Сити, вече го бях забравил, но щях да се сетя за него по-късно, също както и за черния клипер.

Медъкс Армс беше жилищен блок на Медъкс Авеню в бедните квартали. Кафява, каменна сграда, строена преди около петдесет години. Изглеждаше така, сякаш не е пипана оттогава. Изкачих петнайсет стръмни стъпала до входа. Влязох в мрачно фоайе с пощенски кутии отдясно и древен асансьор срещу мен. Отляво имаше врата с надпис „портиер“.

Разбрах от указанието на стената, че апартамент 10 е на третия етаж. Когато се качвах в асансьора, си погледнах часовника. Беше два без три минути. Асансьорът така започна да ме тегли до третия етаж, че сериозно се притесних да не се откачи кабелът и да полетя надолу в шахтата. Зарадвах се, когато спря със скърцане, и слязох. Попаднах в тесен коридор. От двете страни имаше врати. Тази вляво беше на апартамент 10. Минах по коридора и застанах пред вратата. На нея имаше табелка, закрепена с кабарче и надпис „Г-ца Долорес Лейн“. Натиснах звънеца и чух острия му звук някъде вътре. Последва тишина. Стоях напрегнат и измъчван от съмнения дали след десет минути ще бъда в състояние да се оправя с Оскар Рос. Тогава чух раздвижване зад вратата. Открехна се около два сантиметра, доколкото веригата позволи.

— Кой е? — попита Долорес и се показа.

— Скот — казах аз. — Кой може да бъде?

Вратата се затвори. Тя откачи веригата и отвори отново. Носеше леко палто за път върху сива рокля. Лицето й беше напрегнато, но успя да ми отправи една безсмислена усмивка.

— Влезте. Когато човек живее сам в такава съборетина, трябва да внимава на кого отваря вратата в два часа през нощта.