Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Изведнъж чух шум от приближаваща кола. Този звук ме съвзе. Трескаво извадих ключа и завъртях стартера. Когато запалих двигателя, едно такси мина покрай мен, сви до бордюра и спря пред Медъкс Армс. Някакъв мъж слезе. Носеше куфар. Плати на шофьора, качи се по стълбите и влезе вътре. Изчаках и видях как таксито си тръгна. Дали това беше онзи Ед, който се обади по телефона? Потеглих бързо, но още на първата пряка спрях и свих в уличката зад другите паркирани коли. Ако това беше Ед, трябваше да съм пълен глупак да не го погледна. Слязох от колата и се върнах при кръстовището. После бавно тръгнах по Медъкс Авеню. На около петдесет метра от входа на Медъкс Армс спрях и се скрих в сянката. Започнах да чакам. Изнизаха се пет или шест минути и човекът с куфара забързан напусна блока.

Излязох от сянката и тръгнах по улицата към него. Вървях енергично, като човек, който се връща от късно гости и е нетърпелив да се прибере. Мъжът с куфара спря на тротоара и погледна към мен. Като ме видя, трепна, обърна се и бързо тръгна по улицата. Последвах го, като разширих леко крачка, така че да не го изгубя от погледа си, но без да вървя толкова бързо, че да ме усети. Когато стигна кръстовището, погледна назад към мен и сви вляво. Щом изчезна, се затичах на пръсти и успях само да го зърна, когато пресече главната улица и кривна в една тъмна странична пресечка. Вече не го виждах. Прекосих улицата и спрях на ъгъла, за да се огледам внимателно. Мернах го как се запъти към една стоянка с три чакащи таксита. Качи се в първото и потегли. Втурнах се по улицата, дръпнах вратата на второто такси и се пъхнах вътре.

— Следвай онова такси — наредих на шофьора. — Пет долара за теб, ако не го изпуснеш. Не се приближавай прекалено. Не искам пътникът да разбере, че го следим.

Шофьорът потегли преди да затворя вратата.

— Почти няма шанс да не ни види, шефе — каза той. — Няма никакво движение, за да се прикриваме. Чух го да казва на моя приятел, че иска да стигне до хотел „Вашингтон“.

— Може да си промени решението. Не искам да го изгубя.

— Алф ще ми каже къде е отишъл — отвърна той. — Най-добре да карам направо към „Вашингтон“. Иначе сигурно ще ни види.

Реших, че може и да е прав.

— О’кей, давай към „Вашингтон“.

— Браво, момче — каза шофьорът одобрително, сви по една странична улица и ускори. — Частно ченге ли си?

— Да — отвърнах. Знаех, че ако му отговоря отрицателно, ще се наложи да му обясня защо искам да проследи таксито. — Ако изпусна този тип, ще си загубя работата.

— Няма да го изпуснеш, приятел — каза шофьорът и така поднесе колата на един завой, че гумите изпищяха от възмущение. — Дръж се здраво. Ще те закарам.

След по-малко от пет минути бяхме пред хотела. Шофьорът спря на петдесет метра от входа, обърна се и се захили.

— Още не е пристигнал, но ще дойде. Искаш ли да чакам?

— Да.

Извадих си цигарите и му предложих една. И двамата запалихме. Останах в таксито, загледан към входа на хотела.

„Вашингтон“ беше треторазреден хотел, използван главно от пътуващи търговци. Единственият му плюс беше близостта му до гарата. Почакахме в мълчание пет или шест минути и тъкмо когато започвах да мисля, че съм го изтървал, таксито се зададе и спря пред хотела. Мъжът с куфара слезе, плати на шофьора и се вмъкна в хотела.

— Ето на — ухили се шофьорът. — Какво ти казах?

Дадох му пет долара.

— Благодаря. Ще отида да поприказвам с този тип.

— Искаш ли помощ?

— Всичко е наред.

Слязох от таксито, махнах му с ръка и тръгнах към хотела. Качих се по стълбите и спрях пред двойната стъклена врата, която водеше към фоайето.

Човекът с куфара разговаряше с портиера — възрастен плешив мъж, който го слушаше с нескрито отегчение. Стояха един срещу друг. Светлината на лампата падаше директно върху лицето на човека с куфара. Огледах го добре.

Според мен не беше типът, с когото Долорес би тръгнала на път. Беше нисък, едър и наближаваше шейсет. По месестото му лице имаше малки, спукани кръвоносни съдове, като на пияница. Сега, когато го виждах ясно на светлината, забелязах, че дрехите му са вехти. Синьото сако беше лъснало на лактите. Сивата мека шапка беше мръсна и мазна. Единственото ново нещо в облеклото му беше вратовръзката — кич в светлосиньо с жълти конски глави.

Докато разговаряше с портиера, той непрекъснато бършеше лицето си с мръсна носна кърпа и дори от разстояние си личеше, че е нервен и разстроен.

Накрая даде на портиера някакви пари и той бутна книгата към него. Човекът се разписа, взе си ключа от стаята, вдигна куфара и изчезна нагоре по зле осветените стълби.