Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Той отпи още уиски. Алкохолът сякаш му вдъхна кураж и ме изгледа навъсено.

— Какво ви грее вас? — изръмжа той. — Щом като стигнахме до тук — кой сте вие? Не сте ченге, не сте и вестникар. Проклет да съм, ако сте копой. Кой, по дяволите, сте вие?

— Слушай, ако не искаш да отговаряш на моите въпроси, да повикаме полицията. Може би ще отговориш на техните.

Той оклюма и промърмори:

— Щях да им се обадя. Веднага след шока щях да им се обадя.

— Давай, обади им се сега тогава — казах аз с надеждата, че уискито не го е направило толкова безразсъден, че да го стори.

Той остави чашата и в един неприятен момент си помислих, че ще посегне към телефона, но вместо това извади смачкан пакет цигари, залепи една на долната си устна и я запали.

— Познавам ви — каза той неочаквано. — Сигурно съвсем съм си загубил акъла, щом не можах да се сетя веднага кой сте. Вие сте онзи, който трябваше да й плати билета за влака.

Оставих пистолета на масичката, заобиколих го, взех втората чаша от подноса и си налях малко, защото почувствах, че имам нужда. Прекосих стаята и седнах на стола до прозореца.

— Да предположим, че съм.

Той се втренчи в мен.

— Добре, за Бога! Дадохте ли й парите?

— Отклоняваш се от темата. Искам да знам защо не извика полицията, като намери тялото. Или ще кажеш на мен, или ще отидем заедно в полицията и там ще си кажеш.

Той се поколеба и вдигна рамене.

— Не исках да се забърквам в нищо. — Извади мръсната носна кърпа и избърса потта от лицето си. — Можеха да помислят, че аз съм я ударил. — Внимателно прибра кърпата. — Не че не я бях предупредил… — Спря рязко и се намръщи. — Просто не исках да се забърквам в нищо.

— За какво я беше предупредил?

Той пак се поколеба, взе чашата и я изпи до дъно. Наля си още и каза:

— Не знам защо разговарям с вас. Може би съм пиян, но щом толкова много се интересувате — казах й, че е луда да се жени за ченге.

— Защо й го казахте?

Той смукна половината уиски и ме погледна със замъглени очи.

— Защото не си струваше, но тя не ме послуша. — Намръщи се и повъртя чашата в меките си мръсни ръце. — Тя никога не слушаше това, което й казвам. Предупредих я, че се замесва в някаква далавера, но тя ми се присмя. Никое ченге не би могло да живее като него, ако не тъне в калта. На нея не й пукаше. Мислеше си, че като се омъжи за него, ще може да напусне шоубизнеса. Само това й беше в главата. — Той отпи още една глътка. — И сега завърши с разбита глава.

— Каква точно беше далаверата на О’Брайън? — попитах аз, докато сядах на ръба на стола.

Той ме погледна лукаво.

— Откъде да знам?

— Защо тя искаше да напусне града?

Той изду бузите си.

— Ами, тук нямаше вече какво да прави. Искаше да пробва в Мексико.

— Тя изгаряше от нетърпение да се измъкне. Има още нещо. Какво е то?

Той наля още уиски в чашата си.

— Дадохте ли й парите?

— Дадох й ги, но убиецът ги е взел.

Той потърка потното си лице с ръка и пак се опита да ме фокусира.

— Изглежда се напивам. Чакайте да помисля.

Пак потърка лицето си и след малко каза:

— Щом знаете какво й се е случило, сигурно сте я видял преди мен. Това означава, че сте знаел, че е мъртва преди мен. Тя ви беше взела на мушка за петстотин долара, а вие току-що ми казахте, че сте й ги дал. — Той леко се уригна и покри с ръка устата си. — Може да съм се отрязал, но не съм загубен. Може би вие сте я убил. Аха… възможно е. Може и да не е чак толкова лоша идеята да поговорим с ченгетата. Те може да се заинтересуват повече от вас, отколкото от мен. Аз нямам мотив да я убивам, а вие наистина имате.

Успях да задържа лицето си безизразно, въпреки че сърцето ми заби тревожно.

— Не съм я убил — казах аз и го погледнах в очите. — И не мисля, че ти си я убил. Но ако толкова искаш, ще отидем в полицията и ще ги оставим те да решат.

Той се ухили вяло.

— О’кей, приятел, вярвам ти. Не искам неприятности. Тя е мъртва. Нищо не мога да направя, за да я съживя. Между нас казано, не ме е грижа кой я е убил. — Той разтърка очи с дланите си. — Имал съм неприятности с ченгетата в миналото. Ако не окачат тази история на теб, ще се опитат да я окачат на мен. По-безопасно е да се държим настрана. Защо не излезеш оттук и не ме оставиш да си легна? Трябва да хващам влак рано и се чувствам ужасно.

Реших да го изненадам.

— Познаваш ли Рос?

Реакцията му ме разочарова. Нищо в израза му не се промени.

— Не познавам никого — каза той, като подбираше думите си внимателно. — Послушай съвета ми, ако искаш и ти да останеш жив, недей да познаваш никого в този гаден град. Няма ли да ме оставиш да поспя сега?