Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Седнах на леглото. Часовникът ми показваше три без десет и аз изведнъж се почувствах смъртно уморен. Това беше най-тревожната събота в живота ми. Запитах се какво да предприема оттук нататък.

Бях изкушен да се опъна на леглото, направо с дрехите и да си наваксам съня. Почти се поддадох на това изкушение, когато чух глас. Идваше от съседната врата. Тутакси се ококорих и започнах да слушам. Човекът, който се беше разписал в книгата като Търнър, каза:

— Изпратете ми бутилка скоч и лед, и то по-бързо.

Последва пауза и той изръмжа:

— Пет пари не давам. Донесете ми я без много приказки.

За момент останах втренчен в прашната пътека. След това с усилие се отблъснах от леглото и тръгнах на пръсти към вратата. Отворих я леко и загасих светлината в стаята. Подпрях се на касата на вратата и зачаках. След около десет минути, които ми се сториха цял час, дочух бавни провлачени стъпки по стълбите. Порових в портфейла си и извадих пет долара. Вечерта изглеждаше доста разточителна, но поне получавах нещо в отплата за разноските.

Портиерът се зададе по коридора с поднос, на който имаше бутилка уиски и съд с лед. Ходеше като спънат. Щом наближи номер двайсет и пет, аз изскочих пред него и го спрях. Размахах банкнотата, така че да я види и я бутнах към него. В това време взех подноса от ръката му. Той пое банкнотата както гладен тигър грабва парче месо. Погледна ме разсеяно, премести погледа си към номер двайсет и осем, и тихо се отдалечи. Гледах как върви към стълбите. Обърна се назад, изгледа ме отново и продължи тихо надолу, докато съвсем се скри от погледа ми. Оставих подноса на пода точно пред двайсет и осем, и почуках на вратата.

— Кой е? — попита човекът, който наричаше себе си Търнър.

— Обслужване по стаите — отговорих аз, стегнах се и се облегнах на вратата.

Чух го как приближава, превърта ключа и започва да отваря. Натиснах с цялата си тежест. Вратата се отвори рязко и Търнър, или Ед, или който и да беше той, залитна назад. За шейсетгодишен мъж рефлексите му бяха учудващо добри. Той се съвзе, завъртя се и се хвърли към леглото, където лежеше един колт калибър 45. Скочих върху него и го натиснах на кревата. Ръката му покри пистолета, а моята покри неговата. Сборичкахме се, но младостта беше на моя страна. Извих му ръката, взех пистолета и се изправих на крака, преди той да успее да седне. Щом седна, фиксира погледа си върху дулото на пистолета — нещо, което бих предпочел да не ми се случва. Премести погледа си върху мен, червеният му нездрав тен стана морав.

— Отпусни се — казах аз и се опитах да успокоя дишането си, но без успех. — Искам да говоря с теб.

Езикът му, като парче морава кожа, навлажни устните.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той с плътен, неуверен глас.

— Няма значение кой съм. Пред вратата има една бутилка. Защо не я внесеш и не поприказваме?

Сигурно много му се пиеше, защото излетя от леглото и сграбчи подноса така, сякаш от това зависеше животът му. Внесе го внимателно в стаята и го остави на леглото. Докато наливаше скоч в една чаша, аз затворих вратата и завъртях ключа. Изсипа уискито в гърлото си на екс и си наля още едно.

— Аз пия моето с лед — казах любезно.

Той ме изгледа със стъклени очи.

— Кой сте вие? Какво искате? — изръмжа, стиснал чашата, измервайки ме от глава до пети.

От объркания израз на лицето му разбрах, че е напълно озадачен.

— Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш — отсякох аз. — Защо не повика полицията, като я намери?

Лицето му побеля, останаха само червените, спукани кръвоносни съдове на восъчен фон.

— Вие знаете ли какво й се е случило? — изграчи той.

— Знам. Видях те да влизаш и да излизаш. Защо не повика полицията?

— Каква полза от това?

— Как се казваш?

Моравият език отново облиза сухите устни.

— Търнър, Джон Търнър.

— О’кей, щом така искаш да играем — казах аз и взех пистолета.

Беше тежък и непривичен в ръката ми. Бях чел за четиридесет и пет милиметрови пистолети в детективски истории, но сега за пръв път държах такъв. Бях изненадан от теглото и размерите му.

— Стани и иди до стената. Ще извикам полицията.

Малко уиски се разсипа от чашата и се плисна на коленете му.

— Чакайте малко — каза той дрезгаво — нищо не знам за това. Намерих я. Някой я беше ударил по главата.

— Как се казваш?

— Ед Нътли. Аз съм нейният менажер.

Това вече беше нещо. Спомних си, че Долорес спомена нещо за менажер.

— Защо не се обади на полицията?