Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Лицето на Ейткън придоби по-наситен оттенък.

— Шофьорът ми не е използвал нито една от колите снощи — изскърца със зъби той.

Лицето на Уест стана непроницаемо.

— О’кей, сър, капитанът каза да не настоявам, но ако шофьорът ви не е използвал колите, някой друг може да го е направил.

— Нито една от колите ми не е излизала, откак си счупих крака — каза Ейткън вбесен. — Губите си времето.

Уест повдигна яките си рамене.

— Затова ми плащат. Щом имате нещо против да погледна колите ви, добре. Ще отида и ще докладвам на капитана.

— Я го чуй само! — избухна Ейткън и се обърна към Хакет. — Ето един чудесен пример за това как тези типове ни пилеят парите! Четирима мъже, за да проверят четири коли! Ще пиша на Съливан за това! Само защото някакъв глупак е прегазен и убит, се вдига такава врява.

— Шофьорът не е спрял — каза Хакет меко. — Не можеш да виниш този офицер, Ейткън. Той изпълнява задълженията си.

Ейткън си пое дълбоко въздух.

— О’кей, иди и виж колите ми! Пет пари не давам! Карай, пилей данъците, които аз плащам. Върви и се махай от тази тераса.

— Благодаря — каза Уест с безизразно лице. — Бихте ли ми казали къде е гаражът?

Ейткън се обърна към мен.

— Знаеш ли къде е гаражът ми?

Казах, че знам.

— Тогава заведи този човек и му покажи. Не го оставяй сам. Внимавай някой от хората му да не срита колите. Гледай да не изфабрикуват някое доказателство и да натопят шофьора ми.

Тръгнах към стълбата и Уест ме последва с тежка стъпка. Слязохме долу и стигнахме до униформените полицаи. Уест поклати глава. Минахме покрай тях и ги оставихме неподвижни под слънцето. Когато вече не ни виждаха от терасата, Уест каза тихо:

— За този тип ли работите?

— Точно така.

— Слава Богу, че не и аз. — Той си свали шапката и избърса челото си с ръкава на сакото. — Мислех, че моят шеф е най-гадният на света, но сега виждам, че изобщо не може да се сравнява с този тип, Ейткън.

Не казах нищо. Минахме покрай понтиака и буика. Уест спря и погледна двете коли.

— Знаете ли чии са?

Предвидливо бях сменил талона на Сийборн с моя, но знаех, че стига да искаше, той лесно можеше да свери номера на колата с талона и тогава щях да загина, но не посмях да му кажа, че съм взел колата назаем. Поколебах се само за части от секундата.

— Понтиакът е мой, а буикът е на господин Хакет, другия мъж, който беше на терасата.

Като се движеше преднамерено бавно, Уест заобиколи двете коли. Той ги гледа няколко секунди и след това се върна при мен. Аз бях напрегнат и стисках ръце зад гърба.

— Е, няма им нищо, нали? — каза той небрежно. — Казахте, че понтиакът е ваш?

— Точно така.

— Мога да ви дам пропуска и сега. Ще спестя на момчетата си посещението при вас. Как се казвате?

Отговорих му.

Той извади кочан с напечатани формуляри от джоба си и започна да пише.

— Адрес?

Казах му го.

Той погледна колата, написа още нещо и откъсна листа от кочана.

— Това е идея на капитана. Може и да не е чак толкова лоша. Този пропуск освобождава колата ви от днес нататък. Ако ударите калника или я повредите по какъвто и да е начин, не е нужно да се безпокоите и да ни докладвате. Ако ви спрат, трябва само да покажете пропуска. И това ако не е работа — да се проверява всяка проклета кола в града! — Той ми бутна формуляра и аз го взех. — Не го губете. Може да ви спести главоболия.

— Няма да го загубя — казах аз и прибрах листчето в портфейла си така сякаш беше банкнота от един милион долара.

— Капитанът пращи от страшни идеи — продължи Уест — затова е капитан, но, разбира се, не той върши работата. Залоства си дебелия задник на стола и не мръдва. Не, че го обвинявам, знаете. Предполагам, и аз щях да правя същото, ако бях капитан. Точно сега всички в полицията душат за тоя шегаджия с катастрофата. Можете ли да си представите? Всички полицаи звънят по къщите, преобръщат гаражите, блокират пътищата, въртят се в кръг, докато изплезят език от умора. — Той ме гледаше, без да ме вижда и сякаш говореше повече на себе си. — Знаете ли що за стока е нашият капитан? Обича гласността. Той процъфтява върху нея. Прочетохте ли щуротиите му в пресата тази сутрин? За О’Брайън? — Той изведнъж ме фокусира и очите му срещнаха моите. — Между нас казано, О’Брайън беше най-скапаният полицай, а ние имаме няколко подбрани екземпляра, повярвайте. Беше мързелив, не го биваше за нищо и се чудеше как да изклинчи от работа. Взимаше подкупи и не се колебаеше да изнудва на дребно, стига да беше сигурен, че ще му се размине. В края на краищата прегазиха този боклук и ние се скъсваме от работа, за да намерим убиеца. Знаете ли колко съм спал, откак го блъснаха? Точно един час и десет минути, и то само защото успях да подремна в колата. Не знам дали ще имам този късмет довечера.