Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

— Здрасти, Линдън — поздравих аз. — Помниш ли случая Шелби?

Светлосините очи заискриха. Той стана и заобиколи масата с протегната ръка.

— Разбира се. Какво можем да направим… — Изведнъж млъкна и щракна с пръсти. — По дяволите! Ти си оня, дето застреля гангстера.

Хвърлих фаса в коридора през отворената врата.

— Не съм дошъл за това — рекох. — Поне днес. Има един Лу Харгър… намерили са го, както разбрах, застрелян снощи или тази сутрин в Уест Симарон. Може ли да хвърля едно око?

— Не мога да ти попреча — каза Линдън.

Вкара ме през една врата в отсрещния край на канцеларията в помещение, боядисано цялото с бяла боя и бял емайллак, остъклено и ярко осветено. До една от стените имаше двойна редица големи сандъци с прозорчета. През тях се виждаха вързопи в бели чаршафи, а отзад — заскрежени тръби.

Върху полегата маса имаше покрито с чаршаф тяло. Линдън небрежно отметна чаршафа от мъртвото кротко, жълтеникаво лице на мъжа. Дълга черна коса, още влажна от водата, се беше разпиляла върху малка възглавничка. Очите бяха полуотворени и гледаха с безразличие тавана.

Пристъпих по-близо, погледнах лицето, Линдън дръпна чаршафа надолу и почука с кокалчетата на пръстите си по гръдния кош, който изкънтя сухо като дъска. Над сърцето имаше дупка от куршум.

— Хубав точен изстрел — каза той.

Извърнах се бързо, извадих цигара и я завъртях в пръстите си. Забих поглед в пода.

— Как установихте самоличността му?

— По нещата в джобовете му — каза Линдън. — Разбира се, проверяваме и отпечатъците от пръстите му. Познаваш ли го?

— Да — рекох.

Линдън се почеса леко по брадичката с нокътя на палеца си. Върнахме се в канцеларията и той седна зад масата.

Прелисти някакви книжа, извади един лист и го заразглежда.

— Патрулната радиокола го е открила в дванайсет и трийсет и пет край стария път от Уест Симарон, на четвърт миля от разклонението. По него няма много движение, но патрулната кола от време на време се спуска натам да търси целуващи се двойки.

— Можеш ли да установиш откога е мъртъв? — попитах.

— Съвсем отскоро. Беше още топъл, а нощем там е студено.

Пъхнах незапалената цигара в устата си и я задвижих насам-натам с устни.

— Обзалагам се, че си извадил от него един дълъг куршум трийсет и осем — рекох.

— Откъде знаеш? — попита бързо Линдън.

— Просто предполагам. Дупката ме навежда на тази мисъл.

Загледа ме с интерес със светлите си очи. Благодарих му, казах, че ще му се обадя, излязох и запалих цигарата си в коридора. Върнах се при асансьорите и се качих до седмия етаж, тръгнах по друг коридор също като този долу, само дето не водеше към моргата. По него се стигаше до малките голи стаички, използвани от следователите на областния прокурор. В средата на коридора отворих една врата и влязох. Бърни Оулс седеше отпуснат като чувал с картофи зад едно бюро до стената. Той беше главният следовател, на когото Фенуедър ми каза да се обадя, ако се забъркам в някаква каша. Беше среден на ръст приятен мъж със светли вежди и издадена, дълбоко цепната брадичка. До отсрещната стена имаше друго бюро, два обикновени стола, месингов плювалник върху гумирана подложка и почти нищо друго.

Оулс ми кимна небрежно, стана и щракна резето на вратата. После извади от бюрото си плоска тенекиена кутия с пурети, запали една, побутна кутията към мен и ме загледа. Седнах в един от столовете и го килнах назад.

— Е? — рече Оулс.

— Лу Харгър е — казах. — Мислех, че може и да не е той.

— Мислел. Можех предварително да ти кажа, че е Харгър.

Някой опита дръжката на вратата, после почука. Оулс не обърна никакво внимание. Човекът отвън се отдалечи.

— Убит е между единайсет и трийсет и дванайсет и двайсет и пет — започнах бавно — Достатъчно време да го убия там, където е намерен. Но недостатъчно, за да бъде извършено така, както твърди момичето. Аз не бих имал време да го извърша.

— Да — рече Оулс. — Може и да успееш да докажеш това. А после може и да успееш да докажеш, че някой твой приятел не го е извършил с твоя пистолет.

— Мой приятел едва ли би го извършил с моя пистолет… ако ми е приятел — отбелязах аз. Оулс изръмжа и се усмихна кисело.

— Всички ще мислят така. Тъкмо затова приятелят ти би могъл да го извърши.

Отпуснах краката на моя стол. Загледах го.

— Бих ли дошъл в такъв случай да ти разправям за парите и пистолета… за всичко, което ме уличава?

— Да… ако знаеш много добре, че някой друг вече го е казал преди теб — отбеляза той безизразно.