Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

Мани Тинън на съда за убийството на Шанън днес…

Измъкнах се от голямото жури 1 1 Съдебни заседатели, които решават дали има извършено престъпление, което да се предаде на съда. — Б.ред. малко след четири и слязох по задните стълби до кабинета на окръжния прокурор Фенуедър — мъж със строги, сякаш издялани с длето черти на лицето и прошарени слепоочия, по които жените страшно си падат. Той си играеше с една писалка на бюрото, докато ми говореше:

— Мисля, че ви повярваха. Може дори да предадат следобед. Ако това стане, ще се наложи от сега нататък да внимавате.

Дълго въртях една цигара между пръстите си, преди да я пъхна в устата си.

— Не ми заделяйте хора за охрана, господин Фенуедър. Познавам и най-затънтените улички в този град, а и вашите хора няма как да ме следват достатъчно плътно, за да ми бъдат от полза.

Той погледна през един от прозорците.

— Познавате ли добре Франк Дор? — попита, извърнал очи от мен.

— Знам, че е голяма клечка в политиката и рушветчия, който ще ви потрябва, ако искате да отворите игрален или публичен дом… или ако искате почтено да си продавате стоката в града.

— Точно така — рече рязко Фенуедър и извърна глава към мен. После продължи тихо: — Уличаването на Тинън беше изненада за доста хора. Ако Франк Дор е имал интерес да се отърве от Шанън, който оглавяваше Съвета, откъдето Дор по всяка вероятност е получавал своите договори, не е изключено това да го накара да рискува. Както разбирам, той и Мани Тинън са работили заедно. На ваше място бих го държал под око, така да се каже.

Усмихнах се широко.

— Аз съм сам — рекох.

— Франк Дор действа на голяма територия. Но ще направя каквото мога.

Фенуедър стана и протегна ръка през бюрото.

— Няма да съм в града няколко дни. Ако предявят обвинението, заминавам още тази вечер. Внимавайте… и ако случайно нещо не е наред, търсете Бърни Оулс, моя главен следовател.

— Дадено — рекох.

Ръкувахме се и аз минах покрай морно момиче, което ме дари с морна усмивка и отметна на тила си една уморена къдрица, докато не откъсваше очи от мен. Върнах се в кантората малко след четири и половина. Спрях за момент и се втренчих във вратата на малката приемна. Сетне я отворих, влязох и там, разбира се, нямаше никой.

Имаше само една стара червена кушетка, два различни стола, малък килим и ниска масичка с няколко стари списания. Държах приемната отключена, за да могат клиентите да влязат, да седнат и да чакат… ако има клиенти и ако им се чака.

Прекосих стаята и отворих вратата към моята канцелария, на която пишеше: „Филип Марлоу. Частен детектив“.

Лу Харгър седеше на дървен стол откъм онази страна на бюрото, която беше срещу прозореца. Ръцете му в светложълти ръкавици стискаха извивката на бастуна, на тила си под опасен ъгъл бе килнал зелена шапка, с пречупена черна коса, която падаше твърде ниско по врата му.

— Здравей. От доста време чакам — рече той с апатична усмивка. — Здрасти, Лу. Как влезе?

— Вратата трябва да е била отключена. А може и да съм имал ключ, който е паснал. Имаш ли нещо против?

Заобиколих бюрото и седнах във въртящия се стол. Сложих шапката си на бюрото, взех от пепелника една тумбеста лула и започнах да я пълня.

— Щом си ти, може — рекох. — Просто мислех, че имам по-добра брава.

Той се усмихна с пълните си червени устни. Много хубаво момче.

— Още ли си в бизнеса, или ще прекараш идния месец в хотелска стая на уиски с няколко момчета от полицейското?

— Още работя… ако има какво.

Запалих лулата, облегнах се назад и се загледах в чистата му мургава кожа и правите черни вежди.

Той сложи бастуна на бюрото и сключи ръцете си в жълти ръкавици върху стъкления плот. Започна да прави „муцки“ с устните си.

— Имам нещо за теб. Не е кой знае какво. Но ще изкараш за такси.

Чаках.

— Правя една игричка в Лас Олиндас довечера — рече той. — В заведението на Каналис.

— „Белият дим“?

— Аха. Мисля, че ще ми провърви… и искам да имам подръка човек с патлак.

Извадих нов пакет цигари от едно от горните чекмеджета и го плъзнах по бюрото. Лу го пое и започна да го отваря.

— Що за игра? — попитах.

Той полуизмъкна една цигара и я загледа. В държанието му имаше нещо, което не ми хареса.

— Вече цял месец бездействам. Не изкарват достатъчно пари, за да въртя бизнес в този град. Момчетата от полицията не ни оставят на мира, откакто отмениха сухия режим. Сънуват кошмари, когато си представят, че ще трябва да живеят само от заплатите си.