Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

— За твоя бизнес в този град не е по-скъпо от всякъде другаде. Пък и тук плащаш само на една организация. Все пак е нещо.

Лу Харгър мушна цигарата в устата си.

— Да… на Франк Дор — изръмжа той. — Това тлъсто кръвожадно копеле!

Не казах нищо. Отдавна бях минал възрастта, когато ти е забавно да ругаеш хора, на които не можеш да навредиш. Гледах как Лу пали цигарата си с настолната ми запалка. Той продължи през клъбце дим:

— Забавно е в известен смисъл. Каналис купи ново колело за ролетката — от някакви продажни копелета от хората на шерифа. Познавам много добре Пина, главното крупие на Каналис. Това колело беше мое, ченгетата ми го задигнаха. То е нагласено… и аз знам номера.

— А Каналис не знае… Типично за Каналис — рекох аз. Лу не ме поглеждаше.

— При него се събират добри тълпи — продължи той. — Има дансинг и мексикански квинтет за отмора на клиентите. Танцуват малко, после се връщат пак да си оскубят, вместо да си тръгнат отвратени.

— А ти какво правиш? — попитах.

— Имам нещо като система — рече тихо и ме погледна изпод дългите си мигли.

Извърнах поглед от него, огледах стаята. В нея имаше ръждивочервен килим, пет зелени картотечни шкафа под един рекламен календар, стар дрешник в ъгъла, няколко стола от орехово дърво, тънки пердета на прозорците. Краищата им бяха зацапани от постоянното веене на течението. Късен слънчев лъч осветяваше бюрото и ми показваше прахта по него.

— От всичко казано си правя следното заключение — рекох. — Смяташ, че знаеш как да укротиш колелото на ролетката, и очакваш да спечелиш достатъчно, за да вбесиш Каналис. Би искал да имаш някаква защита подръка… мен. Мисля, че не си с всичкия си.

— Нищо подобно — възрази Лу. — Всяко колело се върти с определен ритъм. Ако наистина познаваш колелото много добре…

Усмихнах се и свих рамене.

— Добре, не знам нищо по въпроса. Не съм запознат със законите на ролетката. Ако питаш мен, ще паднеш в капана на собствената си игра, но може и да бъркам. А пък и не е там работата.

— Къде тогава? — попита тихо Лу.

— Не си падам по телохранителството… но може би и това не е причината. Изглежда, очакваш от мен да повярвам, че се играе честно и почтено. Ами ако не повярвам, ако те зарежа и ти хлътнеш? Или да допуснем, че всичко е по правилата, но Каналис не е съгласен с мен и се ядоса?

— Тъкмо затова ми трябва човек с патлак — рече Лу, без да помръдне мускул на лицето му.

— Дори да ме биваше за тази работа… в което не съм убеден… пак има какво да ме тревожи — добавих безизразно.

— Недей — рече Лу. — Сърцето ми се къса при мисълта, че се тревожиш.

Усмихнах се още по-широко, докато гледах как жълтите му ръкавици шарят, прекалено много шарят, по бюрото. После казах бавно:

— Ти си последният човек, който тъкмо сега и точно по този начин ще изкара за джобни пари. Аз пък съм последният човек, който ще ти пази гърба, докато опитваш. Това е всичко.

— Да — рече Лу. Изтръска пепел от цигарата си върху стъкления плот, наведе глава и я издуха. После продължи, сякаш подхващаше нова тема: — С мен ще дойде госпожица Глен. Тя е висока, червенокоса, елегантна красавица. Била е манекенка. Много я бива да се справя с всякакви неприятни положения и ще се помъчи да забаламоса Каналис, та да не ми диша във врата. Така че ще успеем. Просто си помислих, че е редно да знаеш.

Помълчах, преди да кажа:

— Много добре ти е известно, че току-що се връщам от Голямото жури, на което казах, че съм видял как Мани Тинън се подава от онази кола и прерязва въжетата от китките на Арт Шанън, след като го бяха изхвърлили на пътя, тъпкан с олово.

Лу плахо се усмихна.

— Това ще улесни онези, които вземат подкупи при едрите сделки — онези, които получават договорите, а никога не се мяркат в бизнеса. Говори се, че Шанън бил честен и управлявал Съвета в рамките на закона. Гадно убийство.

Поклатих глава. Не ми се говореше за това.

— Каналис смърка опиати през повечето време. И може да не си пада по червенокоси — казах.

Лу се изправи бавно и взе бастуна си от бюрото. Вторачи се в крайчеца на един от жълтите пръсти. Изражението му беше почти дремливо. После тръгна към вратата, като въртеше бастуна.

— Е, до скоро виждане — рече провлечено. Изчаках да хване дръжката на вратата, преди да кажа:

— Не си тръгвай огорчен, Лу. Ще се отбия в Лас Олиндас, щом като имаш нужда от мен. Но не искам пари и, за Бога, не ми обръщай повече внимание от необходимото.

Той облиза леко устни и почти ме погледна.