Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

Усмихна се внезапно, но само след миг изражението му стана такова, сякаш никога през живота си не се е усмихвал. Заговори с безизразен ироничен глас:

— Добър вечер, госпожице Глен. Трябва да ми разрешите да пратя някого да ви придружи, когато си тръгнете. Не бих искал тези пари да отидат в чужди джобове.

Червенокосата го изгледа не особено любезно.

— Не съм си затръгвала… освен ако не ме изхвърлите.

— Така ли? — рече Каналис. — Какво искате да правите?

— Да заложа всичко — на черно!

Наоколо настъпи мъртва тишина. Никой не шукна. Лицето на Харгър бавно придоби цвят на слонова кост.

А лицето на Каналис остана безизразно. С изящен жест той важно измъкна голям портфейл от смокинга си и го хвърли пред високото крупие.

— Десет хилядарки — рече с глух шепот. — Това е моят таван… винаги.

Високото крупие вдигна портфейла, разтвори го, измъкна две дебели пачки банкноти, прелисти ги, сгъна портфейла и го подаде през масата на Каналис.

Каналис не помръдна да го вземе. Никой не помръдна освен крупието. Момичето каза:

— Сложи ги на червено.

Крупието се наведе през масата и много внимателно подреди на купчинка нейните пари и жетони. Постави залога й на червения ромб. Сложи ръка на колелото.

— Ако никой не възразява — рече Каналис, без да гледа към някого, — ще играем само двамата.

Другите размърдаха глави. Всички мълчаха. Крупието завъртя колелото и плъзна топчето в улея с леко завъртане на лявата китка. После отдръпна ръце и ги постави на края на масата, за да ги виждат всички.

Очите на червенокосата заискриха, устните й бавно се разтвориха.

Топчето се понесе по улея, подмина един от полираните метални ромбове, плъзна се надолу по фланга на колелото и затрака по връхчетата покрай номерата. Изведнъж движението му спря със сухо тракане. Топчето падна до двойната нула, на 27, червено. Колелото бе неподвижно.

Крупието взе лопатката и бавно побутна двете пачки банкноти през масата, добави ги към залога, разчиствайки всичко от игралното поле.

Каналис прибра портфейла си във вътрешния джоб, обърна се, закрачи бавно към вратата и мина през нея.

Отпуснах парапета със схванатите си пръсти, а по-голямата част от публиката се запъти към бара.

Лу се приближи към покритата с керамични плочки масичка в ъгъла, където убивах времето си с още текила. Малкият оркестър свиреше крехко до чупливост танго, а една двойка танцуваше стеснително на дансинга.

Лу беше е кремаво палто с вдигната яка около голям шал от бяла коприна. Изтънчената му физиономия сияеше. Този път носеше бели кожени ръкавици. Сложи едната от тях на масата и се наведе към мен.

— Повече от двайсет и два бона — каза той тихо. — Божичко, колко пари!

— Смяташ, че нещо не е наред ли?

— С играта ли? — Свих рамене, докато въртях чашката в ръце. — Не разбирам от ролетки, Лу… Но доста неща не са наред в поведението на твоята фльорца.

— Тя не е фльорца — рече Лу. В гласа му се долови тревога.

— Щом казваш. Тя накара Каналис да изглежда като един милион долара. Каква е колата?

— Буик с четири врати. Жълтозелена, с два фара и с мигачи, поставени на пръчки върху калниците. — Гласът му още звучеше угрижено.

— Карай бавно през града — рекох. — Дай ми възможност да се включа в процесията.

Той взе ръкавицата си и тръгна. Червенокосата я нямаше никаква. Погледнах часовника на ръката си. Когато изправих глава, Каналис стоеше срещу мен до масата. Очите му ме гледаха безжизнено над шегаджийските мустаци.

— Не харесвате заведението ми — рече той.

— Напротив.

— Не сте дошъл да играете. — Той констатираше, не питаше.

— Задължително ли е? — осведомих се сдържано. По лицето му се мярна едва забележима усмивка. Наведе се и каза:

— Мисля, че си тайно ченге. Хитро ченге.

— Просто частен детектив — рекох. — И не много хитър. Не се подвеждай по твърдостта ми. Семейна черта.

Каналис стисна с пръсти облегалката на стола.

— Не идвай повече… за каквото и да било. — Говореше тихо, почти като на сън. — Не обичам ченгета.

Извадих цигарата от устата си и я разгледах, преди да го погледна.

— Чух как те обидиха преди малко — рекох. — Понесе го добре… Така че няма да броим тази обида.

На лицето му за миг се изписа странно изражение. После се обърна и си тръгна, като леко полюшваше рамене. Стъпваше с цял крак, а пръстите му сочеха настрани. Походката му, както и лицето бяха някак негърски.

Станах и минах през голямата бяла двукрила врата в мрачното фоайе, взех си шапката и палтото и се облякох. Излязох през другата двукрила врата на широка веранда с дърворезба по ръба на покрива.