Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

Стигнахме до една хижа с широка веранда и основа от скрепени с цимент планински камъни. Перките на вятърна турбина за електрогенератор се въртяха бавно на гребена на издаден хребет на трийсетина метра зад хижата. Синя сойка се стрелна над пътя, изсвистя, направи рязък вираж и изчезна от погледа като падащ камък.

Мъжът с прошарената коса приближи колата до верандата край един светлокафяв двуместен „Линкълн“, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. Извади ключовете, загъна ги внимателно в кожената калъфка и я пъхна в джоба си.

Мъжът на задната седалка слезе и отвори вратата откъм моята страна. Беше с пистолет в ръката. Слязох. Мъжът с прошарената коса също слезе. Всички влязохме в хижата.

Стените на голямата стая бяха красиво полиран чворест чам. Прекосихме стаята, застлана с индиански килими, и мъжът с прошарената коса почука предпазливо на една врата.

— Кой е? — извика някой. Прошарената коса долепи лице до вратата и каза:

— Бийзли… и човекът, с когото искахте да говорите.

Гласът отвътре каза да влизаме. Бийзли отвори вратата, бутна ме напред и я затвори зад гърба ми.

Озовах се в друга голяма стая със стени от чворест чам и индиански килими на пода. В каменното огнище съскаше и пухтеше накладен от плавей огън. Мъжът зад бюрото беше Франк Дор, политиканът.

Беше човек, който обича да има бюро пред себе си, да притисне в него тлъстия си търбух, да си играе с разните неща по него и да изглежда много умен. Лицето му беше тлъсто и мътно, бялата му коса, леко щръкнала, беше оформена в пооредял бретон, имаше малки проницателни очи и малки, много нежни ръце. Видимата част от него беше в неугледен сив костюм, а пред бюрото му се бе изтегнала голяма черна персийска котка. Той чешеше котката по главата с една от малките си нежни ръце, а котката се умилкваше. Немирната й опашка висеше от ръба на бюрото.

— Сядай — рече той, без да вдигне очи от котката. Седнах в много ниско кожено кресло. Дор каза:

— Как ти се вижда тук горе? Не е лошо, нали? Това е Тоби, моята приятелка. Единствената ми приятелка. Нали, Тоби?

— Харесва ми тук — рекох, — но не ми харесва начинът, по който пристигнах.

Дор повдигна глава и ме погледна с леко отворена уста. Имаше хубави зъби, но те не бяха никнали в устата му.

— Аз съм зает човек, братко — рече той. — Така беше по-просто, отколкото да спорим. Ще пийнеш ли нещо?

— Разбира се.

Той стисна нежно главата на котката между двете си длани, после я отблъсна и се подпря с две ръце на страничните облегалки на стола. Натисна ги силно и лицето му се позачерви, но накрая се изправи на крака. Заклати се към един вграден шкаф и извади тумбеста гарафа с уиски и две украсени със златни нишки чаши.

— Днес няма лед — съобщи той, докато се клатеше обратно към бюрото. — Ще трябва да го пием неразредено.

Наля в две чаши, покани ме с жест и аз отидох да взема моята. Дор запали дълга кафява пура, побутна кутията към мен, облегна се и ме загледа спокойно.

— Ти си човекът, който наклепа Мани Тинън — каза той. — Не са хубави тези работи.

Пиех си уискито. Биваше си го.

— Животът понякога се обърква — продължи Дор със същия равен, отморен глас. — Политиката, дори когато е много забавна, се отразява на нервите. Ти ме познаваш. Упорит съм и постигам онова, което искам. Вече не искам кой знае колко, но каквото искам… искам го докрай. И никак не ми пука как ще го получа.

— Така ще се говори за вас — рекох учтиво.

Очите на Дор заиграха. Огледа се за котката, притегли я за опашката към себе си, обърна я по хълбок и заглади стомаха й. Това май й допадна. После ме погледна и каза много тихо:

— Ти очисти Лу Харгър.

— Защо мислите така? — попитах, без да придавам някакво особено значение на въпроса.

— Ти очисти Лу Харгър. Може би си го заслужаваше… но ти го направи. Прострелян е веднъж в сърцето с револвер, калибър трийсет и осем. Ти носиш трийсет и осми и разправят, че добре си служиш с него. Снощи си бил у Харгър в Лас Олиндас и си видял, че печели бая пари. Уговорката била да си негов телохранител, но ти е хрумнало нещо по-добро. Настигнал си го с онова момиче в Уест Симарон, напомпал си Харгър с олово и си отмъкнал парите.

Допих си уискито, станах и си сипах още.

— Ти се споразумя с момичето — продължи Дор, — но сделката не е станала. Хрумнало й нещо хитро. Но това няма значение, защото полицията разполага с твоя револвер и с Харгър. А парите са у теб.

— Има ли заповед за задържането ми? — попитах.