Реймънд Чандлър - Свидетел в съда

По много сложен маршрут се добрахме до „Лорейн“, на ъгъла на авеню „Брант“ и авеню „С“. Никой не стреля по нас и доколкото можах да установя, никой не ни следеше.

Ръкувах се с двайсетачка в ръката с Джим Долан, който дежури през деня на рецепцията на „Лорейн“. Той прибра ръка в джоба си и каза, че с удоволствие ще се погрижи никой да не безпокои „госпожица Томпсън“.

Тръгнах си. Във вестника нямаше нищо за Лу Харгър и за „Хобарт Армс“.

„Хобарт Армс“ беше просто един от многото жилищни блокове в квартал, пълен с такива. Беше шестетажна сграда с бежова фасада. Край двата тротоара бяха паркирани много коли. Карах бавно и се оглеждах. Нямаше признаци за нещо изключително, станало в близкото минало. Времето беше тихо и слънчево и паркираните коли си стояха спокойно, сякаш си бяха у дома.

Заобиколих в една уличка с високи дървени огради от двете страни и с множество паянтови гаражи. Паркирах пред един от тях с табелка „Дава се под наем“, минах между две кофи за смет и влязох в бетонирания двор на „Хобарт Армс“ откъм улицата. Някакъв мъж сложи стикове за голф в двуместния си автомобил. Във фоайето филипинец прислужник чистеше килима с прахосмукачка, а мургава еврейка пишеше нещо до номератора.

Използвах автоматичния асансьор и се промъкнах по един коридор до последната врата вляво. Почуках, изчаках, почуках отново и си отворих с ключа на госпожица Глен. Нямаше никакъв мъртвец на пода.

Огледах се в огледалото, което представляваше гърбът на сгъваемото легло, прекосих стаята и надникнах през един прозорец. Отдолу имаше корниз, който някога е бил стреха. Той продължаваше до пожарната стълба. По него вътре можеше да се вмъкне и слепец. Не забелязах следи от стъпки по прахта върху корниза.

В нишата за хранене и в кухнята нямаше нищо освен обичайните принадлежности. Подът на спалнята бе застлан с приятен килим, а стените бяха боядисани в сиво. В ъгъла около кошчето за отпадъци имаше доста боклук, а в счупения гребен върху тоалетната масичка видях няколко червени косъма. Във вградените шкафчета имаше само няколко бутилки от джин.

Върнах се във всекидневната, надникнах зад сгъваемото легло, постоях една минута и излязох от апартамента. Филипинецът във фоайето беше изчистил около три метра с прахосмукачката. Облегнах се на рецепцията до номератора.

— Госпожица Глен?

— Пет-две-четири — рече мургавата еврейка и направи отметка в списъка с прането.

— Няма я в стаята. Идвала ли е скоро?

Тя вдигна глава към мен.

— Не съм я виждала. Какво има… някаква сметка?

Казах, че съм просто неин приятел, благодарих й и си тръгнах. Така установих, че в апартамента на госпожица Глен не е ставало нищо особено. Върнах се при колата си.

И без това не бях повярвал на всичко, което ми бе разказала.

Прекосих „«Кордова»“, продължих още една пряка и спрях край една забутана дрогерия, задрямала зад две огромни мастикови дървета и прашна, претрупана витрина. В ъгъла на дрогерията имаше телефонна кабина. Някакъв старец се затътри с надежда към мен, сетне се отдалечи, когато видя какво търся, свали очилата с железни рамки на края на носа си и седна пак с вестника.

Пуснах десет цента, набрах номера и тенекиен женски глас провлече „Телегра-а-м“. Поисках да говоря с Вон Балин.

Когато ме свързаха и той разбра кой го търси, чух как се изкашля. После гласът му прозвуча съвсем ясно в слушалката:

— Имам нещо за теб, но е лоша новина. Ужасно съжалявам. Твоят приятел Харгър е в моргата. Получихме новината преди десет минути.

Облегнах се в кабината и почувствах как в очите ми припари.

— Какво друго разбра? — попитах.

— Двама полицаи в патрулна радиокола са го намерили в нечий преден двор или нещо подобно в Уест Симарон. Бил прострелян в сърцето. Станало е снощи, но неизвестно защо едва сега съобщиха самоличността му.

— Уест Симарон, а? — рекох. — Добре, толкова по въпроса. Ще намина към теб.

Благодарих и окачих слушалката, постоях за миг и гледах през стъклата някакъв мъж на средна възраст с прошарена коса, който беше влязъл в магазина и сега опипваше списанията на щанда.

После пуснах нова монета и набрах номера на хотел „Лорейн“. Поисках да говоря с администратора.

— Джим, ще се погрижиш ли твоето момиче да ме свърже с червенокосата?

Извадих цигара и я запалих, духнах дима към стъклото на вратата. Той се блъсна в него и се завъртя в затвореното пространство. Сетне нещо по линията щракна и чух гласа на телефонистката: