Реймънд Чандлър - Запознанство на „Нун стрийт“

— Хей, Джони. Ти направо ме срути — каза учудено. — Та ти си бил страхотен. Разбира се, че ще си отида.

Тя бързо се обърна, леко отметна глава назад, отиде до вратата, махна му с ръка и излезе.

Вайдори не гледаше към нея, докато му махаше. Щом вратата се затвори, той вдигна слушалката и каза мрачно:

— Ела тук, Уолц… и то бързо!

Пусна слушалката върху билката и остана за миг с изпразнен поглед. Влезе отново във вътрешната стая и излезе, но вече без палтото и шапката. В ръката си държеше къс автоматичен пистолет. Пусна го с дулото надолу във вътрешния джоб на смокинга си, бавно вдигна слушалката отново и каза студено и твърдо:

— Ако някакъв господин Англич иска да ме посети, изпратете го горе. Англич.

Повтори името буква по буква, внимателно остави слушалката и седна на стола до телефона. Скръсти ръце и зачака.

Японецът белодрешко отвори вратата, надникна, усмихна се и учтиво изсъска:

— А, вие влиза вътре, моля. Влиза оттук, моля.

Пийт Англич потупа Тоукън Уеър по рамото и я побутна към просторната луксозна стая.

Момичето изглеждаше безкрайно жалко и нещастно на красивия фон. Очите й бяха почервенели от плач, устата подпухнала.

Вратата се затвори зад тях и дребното японче безшумно изчезна.

Двамата тръгнаха по дебелия килим покрай забулени лампиони, библиотечни шкафове, потънали в стената, лавици от алабастър и слонова кост, отрупани с джунджурийки от порцелан и нефрит, огромно огледало в рамка от синьо стъкло, цялата заобиколена фриз от снимки, надписани с обич, ниски масички с удобни фотьойли, високи масички с цветя, още столове, още килими — и Вайдори, който седеше усамотен в ъгъла и ги гледаше студено.

Той махна небрежно с ръка и огледа момичето от горе до долу.

— Ах, да, мъжът, когото полицията ми беше довела. Мога ли да направя нещо за вас? Чух, че били сгрешили.

Пийт Англич леко извъртя един стол и бутна Тоукън Уеър да седне в него. Тя се отпусна бавно, вдървено, облиза устни и зяпна Вайдори с безмълвно обожание. Учтиво отвращение сгърчи устните на актьора. Очите му бяха нащрек.

Пийт Англич също седна. Извади дъвка от джоба си, обели я и пъхна между зъбите си. Изглеждаше изтощен, очукан, изморен. По лицето и врата му се виждаха тъмни петна от кръвонасядания. Все още не се беше обръснал.

— Това е госпожица Уеър — бавно каза той. — Момичето, което трябваше да вземе пакета с парите ви.

Вайдори се наежи. Ръката му, която държеше цигара, затропа нервно по ръкохватката на стола. Той погледна момичето, но не каза нищо. Тя се опита да се усмихне и цялата пламна от смущение.

Пийт Англич продължи:

— Често се мотая по „Нун стрийт“, познавам престъпниците и знам на кого мястото му е там и на кого — не е. Тази вечер забелязах това момиче в една закусвалня на „Нун стрийт“. Изглеждаше неспокойна и непрекъснато гледаше часовника. Мястото й определено не беше там. И когато излезе, я последвах.

Вайдори леко кимна. Пепелта се отрони от цигарата му. Той я погледна разсеяно и кимна отново.

— Тя тръгна по „Нун стрийт“ — продължи Пийт Англич. — Много неподходяща улица за бяло момиче. Намерих я скрита в един вход. Тогава иззад ъгъла изпълзя голям дюзенберг със загасени светлини и отвътре подхвърлиха парите ви на тротоара. Тя беше изплашена до смърт. Помоли ме да ги взема и аз ги взех.

Вайдори каза спокойно, без да поглежда към момичето:

— Няма вид на измамница. Съобщихте ли на полицията за нея? Предполагам, че не сте, в противен случай нямаше да сте тук.

Пийт Англич поклати глава и преметна дъвката из устата си.

— Да кажа на полицията ли? Сто пъти не. Това за нас е дюшеш. Искаме си пая.

Вайдори силно се стресна, чак подскочи, сетне застина. Ръката му престана да потропва по ръкохватката на стола. Лицето му пребледня, стана студено и мрачно. После бръкна във вътрешния джоб на смокинга си, безмълвно измъкна автоматичния пистолет и го положи върху коленете си. Лекичко се наведе напред и се усмихна.

— Изнудвачите — каза мрачно — винаги са били интересни. Колко смятате, че трябва да бъде вашият дял и… какво ще ми продадете срещу него?

Пийт Англич замислено погледна пистолета. Ченето му невъзмутимо продължи да премята дъвката. В очите му не се четеше никакво притеснение.

— Мълчание — мрачно отвърна той. — Само мълчание.

Вайдори внезапно и рязко замахна с пистолета.

— Говорете — каза. — И говорете бързо. Не обичам тишината.

Пийт Англич кимна и рече: