Реймънд Чандлър - Запознанство на „Нун стрийт“

Уолц стоеше съвсем неподвижен, с пистолет, притиснат в корема му. Пръстите му нервно помръдваха в ръкавиците.

— О’кей — каза глухо. — С колко ще ти запуша устата… и ще остане запушена?

— Две стотачки. Руф ми отмъкна портфейла.

— А аз какво ще спечеля? — бавно попита Уолц.

— Абсолютно нищо. Освен това искам и момичето.

Уолц произнесе много тихо:

— Пет стотака, но без момичето. Пет стотака са тлъстата сума за негодник от „Сентрал авеню“. Послушай разума, вземи ги и забрави останалото.

Пистолетът се отдръпна от корема му. Пийт Англич сръчно го завъртя, отупа джобовете му, взе савиджа и махна с лявата ръка, с която го държеше.

— Съгласен — каза неохотно. — Какво е някакво си момиче за двама приятели? Давай сухото.

— Трябва да ида до кабинета си — рече Уолц.

Пийт Англич сухо се и засмя.

— Само не се опитвай да хитруваш, Тримър. Хайде, води.

Върнаха се обратно по стълбите. Оркестърът зад завесата в дъното свиреше парче на Дюк Елингтън. Чуваше се сподавената жалба на духовите инструменти, мъката на цигулките, тихото потракване на кратунките. Уолц отвори вратата на кабинета си, запали лампата, отиде до бюрото и седна на стола. Бутна шапката на тила си, усмихна се и отвори едно чекмедже с ключ.

Без да го изпуска от очи, Пийт Англич протегна ръка назад и заключи вратата, мина покрай стената до шкафа и надникна вътре, застана зад гърба на Уолц и провери завесите, прикриващи прозорците. Пистолетът все още беше в ръката му. Отново се върна до бюрото. Уолц побутна насреща му разпиляна купчина банкноти.

Пийт Англич не им обърна внимание, надвеси се напред и каза:

— Задръж парите и ми дай момичето, Тримър.

Уолц поклати глава и продължи да се усмихва.

— Откупът на Вайдори е бил хилядарка, Тримър… или е започнал с хилядарка. „Нун стрийт“ е почти в задния ти двор. Трябва ли да плашиш жените, за да ти вършат черната работа? Мисля, че момичето ти е било нужно за нещо друго.

Уолц леко присви очи и посочи към купчината банкноти.

Пийт Англич бавно продължи:

— Едно опърпано, самотно, уплашено хлапе. Вероятно живее в някоя евтина квартирка. Без приятели, иначе нямаше да работи в твоето заведение. Никой няма да се заинтересува от нея освен мен. Ти дори не би я използвал и в публичен дом, нали, Тримър?

— Вземи си парите и се махай — каза Уолц. — Нали знаеш какво се случва с плъховете в този квартал?

— Разбира се, въртят бардаци — тихо отвърна Пийт Англич.

Той остави пистолета и посегна да вземе парите. Юмрукът му се сви и небрежно полетя нагоре. Лакътят му също се повдигна, юмрукът се извъртя и почти нежно се прилепи към ченето на Уолц.

Уолц увисна като торба стари дрехи. Устата му остана отворена. Шапката му падна от главата. Пийт Англич го изгледа и измърмори:

— Това ми достави голямо удоволствие.

В стаята беше много тихо. Оркестърът се чуваше приглушено, като силно намалено радио. Пийт Англич мина зад Уолц и бръкна във вътрешния джоб на палтото му. Извади портфейла и заизтръсква пари, шофьорска книжка, разрешително за носене на оръжие, няколко карти за застраховки.

Прибра всичко обратно, навъсено загледа бюрото, като прекарваше нокът по брадичката си. Точно пред него имаше лъскав бележник. Върху най-горния празен лист се забелязваха следи от букви. Той го погледна странично срещу светлината, а после взе молив и леко започна да драска отгоре. Появиха се неясни букви. Когато целият лист беше надраскан, Пийт Англич прочете: „«Нун стрийт» 4623. Търси Рино.“

Откъсна листа, сгъна го, прибра го в джоба си, взе си пистолета и отиде до вратата. Извади ключа, заключи стаята отвън, отиде до стълбището и се спусна на сляпата уличка.

Тялото на негъра лежеше там, където беше паднало — между малката кола и тъмната стена. Уличката беше пуста. Пийт Англич се наведе, претърси джобовете на мъртвеца и измъкна пачка пари. Преброи ги на мигащата светлина от кибрит, отдели осемдесет и седем долара и започна да пъха останалите обратно на мястото им. Някаква хартийка падна на земята. Едната й страна бе неравно откъсната.

Пийт Англич клекна до колата, запали още една клечка кибрит и видя, че държи половин лист от лъскав бележник, върху който беше написано нещо, което започваше от откъснатото. Останалото гласеше: „…3. Търси Рино.“

Той тракна със зъби и пусна клечката на земята.

— Така е по-добре — промърмори тихо.

Качи се в колата, запали и излезе от уличката.

Номерът беше изписан върху входната врата и леко осветен отзад. Това всъщност беше и единствената светлинка, която се виждаше от цялата къща. А тя бе голяма паянтова постройка, една пресечка над мястото, където бе организирана засадата. Предните прозорци бяха плътно запердени. Зад тях се чуваше шум, гласове, смях, специфичното пеене на млади негърки. Покрай тротоара и от двете страни на улицата бяха паркирани коли.