Реймънд Чандлър - Запознанство на „Нун стрийт“

Вратата отвори висок слаб негър в тъмен костюм и златно пенсне на носа. Зад него имаше втора врата — затворена. Пийт Англич се озова в нещо като тъмна кутия между двете врати.

— Рино? — каза той.

Високият негър кимна, без да отговори.

— Дошъл съм за момичето, което Руф остави, бялото момиче.

За миг високият негър остана съвършено неподвижен, загледан нейде над главата на Пийт Англич. Когато заговори, гласът му се оказа лениво шипящ звук, който сякаш идваше от съвсем друго място.

— Влез и затвори вратата.

Пийт Англич пристъпи напред и затвори външната врата. Високият негър отвори вътрешната. Тя бе масивна, тежка. Заля ги върна от шум и светлина. Виолетова светлина. Той влезе в преддверието.

Виолетовата светлина идваше от арката над входа към просторна дневна. Вътре се виждаха тежки кадифени завеси, дивани и дълбоки фотьойли, стъклено барче в ъгъла и негър в бяло сако зад бара. В стаята имаше четири двойки, отпуснати удобно разположени, с чаши в ръце. Елегантни негри с лъщящи от брилянтин коси и момичета голи ръце, тънки копринени чорапи и изскубани вежди. Меката виолетова светлина правеше сцената нереална.

Рино погледна разсеяно нейде над рамото на Пийт Англич, после сведе тежките си клепачи и каза изнурено:

— Та какво рече?

Негрите зад виолетовата арка мълчаливо се бяха вторачили в тях. Барманът се наведе и пъхна ръце под тезгяха.

Пийт Англич бавно бръкна в джоба си и измъкна смачканата хартийка.

— Това няма ли да помогне?

Рино взе листчето и го заразглежда. Апатично бръкна в джобчето на жилетката си и извади друга хартийка със същия цвят. Съедини двете парченца. Отметна глава назад и се втренчи в тавана.

— Кой те изпрати?

— Тримър.

— Не ми харесва — провлачи негърът. — Написал ми е името. Това никак не ми харесва. Не е разумно. Освен това мисля, че трябва да те проверя.

Той се обърна и се заизкачва по дълго, стръмно стълбище. Пийт Англич го последва. Един от младите негри в дневната високо се изхили.

Рино неочаквано спря, обърна се, заслиза обратно, мина под арката. Приближи се до присмехулника.

— Това е бизнес — каза изтощено. — Тук бели не влизат. Ясно ли е?

Момчето, което се беше изхилило, отвърна:

— О’кей, Рино. — И повдигна високата си запотена чаша.

Рино отново се заизкачва по стълбите, като си мърмореше на глас. Горе в коридора имаше много затворени врати. От яркочервените стенни лампи се процеждаше слаба розова светлина. Рино извади от джоба си ключ и отвори една врата в дъното на коридора.

Отдръпна се настрани и каза троснато:

— Вземай я. Тук бяла мърша не държа.

Пийт Англич мина покрай него и влезе в някаква спалня. В ъгъла, близо до пищно легло, натруфено с крещящи воланчета, светеше оранжев лампион. Прозорците бяха затворени, въздухът тежък, спарен.

Тоукън Уеър лежеше настрани върху леглото с лице към стената и тихо плачеше.

Пийт Англич пристъпи напред и лекичко я докосна. Тя рязко се обърна и се сгърчи. Втренчи се в него с широко отворени очи и уста, готова да се развика.

— Хей, здравей — каза той тихо и много нежно. — Къде ли не те търсих.

Момичето продължаваше да го гледа втренчено. Бавно всичкият страх изчезна от лицето му.

Фотографът на „Нюз“ вдигна стойката на светкавицата високо в лявата си ръка и се надвеси над фотоапарата си.

— А сега усмивката, господин Вайдори — каза той. — Онази, тъжната, която ги кара да се задъхват.

Вайдори се позавъртя в стола и застана с профил към апарата. Усмихна се на момичето с червена шапка, а после обърна усмихнатото си лице и към апарата.

Светкавицата блесна, камерата изщрака.

— Не беше лошо, господин Вайдори, въпреки че съм виждал и по-добри.

— Бях подложен на огромно напрежение — тихо каза Вайдори.

— И още как! Киселина в лицето не е шега работа! — съгласи се фотографът.

Момичето с червената шапка се изкиска, а после се изкашля зад елегантната ръкавица, обшита с червени тегели.

Фотографът събра принадлежностите си. Беше възрастен мъж в излъскан костюм от син шевиот, с тъжни очи. Той поклати посивялата си глава и оправи шапката си.

— Да, киселина в лицето никак не е шега работа — повтори. — Е, надявам се, че нашите момчета ще мога да ви видят сутринта, господин Вайдори.

— С удоволствие — изнурено отвърна Вайдори. — Само им кажи да ми позвънят от фоайето, преди да се качат. А ти пийни нещо на излизане.

— Аз съм шантав — рече фотографът. — Не пия.