Реймънд Чандлър - Завесата

— Затова нека поговорим защо е застрелял Дъд О’Мара.

Ако съм си въобразявал, че този път ще се разкрещи срещу мен, много съм се лъгал. Старецът от оранжерията й бе предал в наследство много повече от високия ръст, тъмната коса и безстрашните очи.

Изопна устни, опита се да ги оближе и за секунда заприлича на уплашено момиченце. Очертанията на страните й се изостриха, ръката й се повдигна като изкуствена, задвижвана от конци, хвана бялата кожа около врата, опъна я напред и застиска, докато кокалчетата й заприличаха на избелени кости. Сетне само ме загледа втренчено.

После шапката ми се свлече от коляното й на пода, без тя да помръдне. Шумът, който вдигна при падането си, беше един от най-гръмките, които съм чувал в живота си.

— Пари — изграчи тя сухо. — Искаш пари, естествено.

— Колко пари искам?

— Петнайсет хиляди долара.

Кимах със схванат врат като на етажен отговорник в универсален магазин, който се опитва да вижда и с гърба си.

— Приблизително толкова. Това трябва да е установеният ценоразпис. Толкова е имал в джоба си О’Мара и толкова е получил Йегър, за да ви отърве от трупа.

— Твърде… умен сте — произнесе тя ужасяващо. — Бих могла собственоръчно да ви убия, и то с удоволствие.

Опитах да се усмихна.

— Точно така. Умен и безчувствен. Значи ето горе-долу какво се е случило. Момчето е успяло да накара О’Мара да застане там, където бях и аз, като е използвало същия номер. Едва ли е било планирано. Мразел е втория си баща, но едва ли чак ще седне да планира убийството му.

— Мразеше го — потвърди тя.

— Значи двамата са в същото това стрелбище и О’Мара е мъртъв на пода, зад преградата, където не се вижда. Изстрелите, разбира се, там не означават нищо. И кръвта не е много при попадение в главата с малък калибър. Момчето излиза, заключва вратата и се скрива. След време обаче се налага да сподели с някого. Няма как. Казва на вас. Вие сте неговата майка. Естествено е вас да потърси.

— Да — издиша тя. — Точно това направи.

Очите й бяха спрели да ме ненавиждат.

— Хрумва ви да го обявите за нещастен случай и убийството като нищо е щяло да мине за такова, ако не е било едно обстоятелство. Момчето не е с всичкия си и вие сте наясно. И генералът знае, и прислугата. Явно има и други, които знаят. А полицията, колкото и да я смятате за некадърна, е доста в час, що се отнася до ненормалници. Имат работа с прекалено много такива. Освен това мисля, че е щял да проговори. Сигурно след известно време е щял да започне да се фука.

— Продължавайте — каза.

— Такъв риск не можете да поемете. Няма как да рискувате сина си и болния старец в оранжерията с орхидеите. Бихте извършила и най-ужасното коравосърдечно престъпление, само и само да не ги подлагате на такава опасност. И го извършвате. Познавала сте Йегър и сте го наела да ви отърве от трупа. Това е всичко… като изключим факта, че скриването на момичето, Мона Месарви, е допринесло случаят да прилича на обмислено доброволно изчезване.

— Той го откара, след като се стъмни, в колата на Дъд — кухо издума тя. Пресегнах се и вдигнах от пода шапката си.

— Ами слугите?

— Норис знае. Икономът. Би се оставил да умре на колелото за мъчения, отколкото да проговори.

— Ясно. Сега вече разбирате защо Лари Бацел е бил очистен, а мен ме изведоха да ме проветрят с лека кола.

— Изнудване — каза тя. — Още няма нищо, но го очаквах всеки момент. Бях готова на всякаква сума и той го знае.

— Постепенно, година след година, той като нищо би натрупал четвърт милион. Не вярвам Джо Месарви да е бил замесен. Със сигурност знам, че момичето не е.

Тя нищо не каза. Просто не откъсваше поглед от лицето ми.

— Защо, по дяволите — простенах, — не му отнехте оръжията?

— Той е много по-зле, отколкото си мислите. Това само би сложило началото на нещо много по-страшно. Аз… аз самата почти се боя от него.

— Разкарайте го някъде — рекох. — От тук. От стареца. Достатъчно е млад, за да бъде излекуван, ако попадне в опитни ръце. Отведете го в Европа. Някъде надалеч. Още сега. Ако разбере, генералът ще умре при мисълта, че това е и неговата кръв.

Тя стана, влачейки тялото си, и отиде до прозореца. Застана неподвижно, почти слята с тежките бели завеси. Ръцете висяха покрай бедрата й, също много неподвижни. След малко се обърна и мина покрай мен. Когато беше вече зад гърба ми, дъхът й секна и тя изхълца един-единствен път.

— Беше страшно. Най-страшното нещо, което съм чувала. Въпреки това пак бих го направила. Татко не би постъпил така. Той веднага би съобщил където трябва. Както казахте, това би го убило.