Реймънд Чандлър - Завесата

— Значи убиваш времето тук, докато ти израсне косата, а, Сребърна перуко? Аз пък мислех, че те крият, за да изглежда така, сякаш си го духнала с Дъд О’Мара.

Тя продължи да ме гледа втренчено. Сякаш не бе чула нито една моя дума. После бавно се приближи до огледалото на стената, сложи си пак перуката, оправи я и се обърна с лице към мен.

— Джо никого не е убивал — подчерта отново с нисък, напрегнат глас. — Той е мръсник… но не такъв мръсник. Не знае къде е Дъд О’Мара повече от мен. А аз нищо не знам.

— Значи богатата жена просто му е писнала и се е чупил — предположих глухо.

Беше съвсем близо до мен, белите й пръсти отпуснати покрай тялото, ноктите лъскави в светлината от лампата. Главата й над мен беше почти в сянка. Дъждът барабанеше и усещах челюстта си огромна и гореща, а нервът покрай костта болеше, болеше.

— Единствената кола, която беше тук, е на Лаш — каза тя тихо. — Ще стигнеш ли пеша до Реалито, ако прережа въжето?

— Разбира се. А после?

— Никога не съм се забърквала в убийство. И нямам намерение. Никога.

Много бързо излезе от стаята и се върна с дълъг кухненски нож. Преряза връвта, стегнала глезените ми, издърпа я, сряза мястото, където бе завързана за белезниците. Спря веднъж да се ослуша, но пак беше само дъждът.

Претърколих се до седнало положение и се изправих. Краката ми бяха изтръпнали, но щеше да премине. Можех да ходя. Можех и да тичам, ако се наложеше.

— Ключът от белезниците е у Лаш — добави тя глухо.

— Да вървим — рекох. — Имаш ли оръжие?

— Не. Няма да дойда. Ти изчезвай. Всеки момент може да се върне. Просто отидоха да изнесат разни неща от гаража.

— Ще останеш тук, след като ме пусна? Да чакаш онзи убиец? Не си с всичкия си. Хайде, Сребърна перуко, тръгвай с мен.

— Не.

— Ами ако той наистина е убил О’Мара? А после и Лари. Няма начин да не е той.

— Джо никога не е убивал — почти ми се изрепчи тя.

— Ами тогава може да е Йегър.

— Лъжеш, Кармади. Само за да ме сплашиш. Махай се. Не ме е страх от Лаш Йегър. Аз съм съпруга на шефа му.

— Джо Месарви е шепа мекотело — изрепчих й се и аз. — Момиче като теб си пада по криминални типове като него само когато са мекотели. Давай да изчезваме.

— Разкарай се! — дрезгаво изрече тя.

— Добре.

Обърнах й гръб и излязох през вратата.

Тя почти тичешком мина покрай мен в коридора, отвори входната врата и надникна навън в черната мокрота. Махна ми да продължа напред.

— Сбогом — прошепна. — Дано откриеш Дъд. Дано откриеш убиеца на Лари. Но не е бил Джо.

Пристъпих плътно към нея, почти я притиснах с тялото си до стената.

— Все пак не си с всичкия си, Сребърна перуко. Сбогом.

Тя бързо повдигна ръце и ги положи върху лицето ми. Студени ръце, леденостудени. Целуна ме бързо по устата със студени устни.

— Изчезвай, смелчаго! Пак ще се видим. Вероятно на небето.

Излязох през вратата, спуснах се по хлъзгавите тъмни дървени стъпала на верандата, прекосих чакъла до зелената кръгла площ и купчината рехави дръвчета. Минах покрай тях, за да изляза на шосето, и поех назад към булевард Футхил. Дъждът докосваше лицето ми с пръсти като лед, но не по-студени от нейните.

Колата ми с перденцето отзад си беше там, където я бях оставил — килната на една страна, лявата предна ос върху асфалтовия банкет на шосето. Резервната гума и едната вътрешна бяха запокитени в канавката.

Вероятно я бяха претърсили, но все пак хранех надежди. Плъзнах се отпред заднишком, треснах си главата в кормилния лост и се претърколих странично, за да вмъкна окованите в белезници ръце в тайното джобче за пистолета. Пръстите ми докоснаха дулото. Беше си там. Извадих го, измъкнах се криво-ляво от колата, наместих пистолета в ръцете си откъм дясната си страна и го огледах. Държах го притиснат към себе си, за да го предпазя поне малко от дъжда, и се отправих назад към къщата.

Бях преполовил разстоянието, когато той се върна, фаровете му завиха бързо откъм шосето и за малко да ме спипа. Пльоснах се в канавката, заврях нос в калта и отправих молитва към небето.

Колата бръмна покрай мен. Чух мокрото стържене на гумите по чакълестия банкет пред къщата. Моторът заглъхна и фаровете изгаснаха. Вратата се затръшна. Не чух затварянето на входната врата, но при отварянето й зърнах тънки ресни светлина между дърветата.

Изправих се и продължих. Изравних се с колата — малка, двуместна, доста износена. Пистолетът беше отпуснат покрай хълбока ми, придърпай към бедрото, доколкото позволяваха белезниците.