Реймънд Чандлър - Завесата

Май жена седеше до някаква лампа. Върху лицето ми падаше светлина, затова пак притворих очи и се опитах да я погледна изпод миглите си. Косата й беше толкова платиненоруса, че главата й грееше като сребърна фруктиера.

Беше облечена в зелена спортна рокля с мъжка кройка и широка бяла яка, която падаше над реверите. До краката й стоеше лъскава чанта с остри ръбове. Пушеше, а до лакътя й имаше бледо питие във висока чаша. Отворих по-широко взор и казах:

— Здравейте.

Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.

— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.

— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.

— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?

— Значи знаете името ми.

— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.

— Браво — отбелязах.

Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по-безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.

— Колко е часът?

Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.

— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?

— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?

— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.

— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.

Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.

— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.

— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.

Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.

— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.

— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.

Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.

— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.

Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.

— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.

Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той остави за нея.

— Получих я — изрече тихо. — Имаше и писмо, но те не ми го показаха. За мен ли беше?

— Не. За мен. Остави го на масата, преди да излезе и да го застрелят.

Лицето й се разпадна като по време на кошмар. Устата и очите й бяха черни хралупи. Не издаде нито звук. След миг лицето й си възвърна същите спокойно красиви черти.

— И това не ми казаха — произнесе тихо.

— Застреляха го — казах внимателно, — защото беше разбрал какво са направили Джо и Лаш Йегър с Дъд О’Мара. Пречукали са го.

Това не й направи и нулево впечатление.

— Нищо не е сторил Джо на Дъд О’Мара — промълви тихо. — Не съм виждала Дъд от две години. Това, че се срещам с него, са само вестникарски балони.

— Не е писано по вестниците — казах.

— Така или иначе, е балон. Джо е в Чикаго. Отлетя вчера, за да продаде своя дял. Ако сделката се осъществи, с Лаш ще го последваме. Джо не е убиец. Аз се опулих насреща й. В очите й отново прочетох нещо обречено. — А Лари… Той…

— Мъртъв е — казах. — Професионално изпълнение, с автомат. Не твърдя, че са го сторили собственоръчно.

Тя прехапа устна и известно време я държа стисната между зъбите си. Чувах бавното й тежко дишане. Изгаси цигарата си в пепелник и стана.

— Джо не го е извършил! — кресна ядосано. — Знам, че не е! Той…

Млъкна рязко, изпепели ме с поглед, докосна косата си, после с рязко движение я смъкна от главата си. Оказа се перука. Под нея собствената й коса беше момчешки къса, на жълти и белезникавокафяви кичурчета с по-тъмни корени. Не можеше да я загрози. Изцедих нещо като смях.