Реймънд Чандлър - Завесата

Влязох в колата, запалих, подкарах към първото място, където можех да обърна, върнах се, минах покрай него и се спуснах по хълма. Той стоеше смразен като опърлено дърво, лицето му бяло като сняг, с мъртвеца в краката, чиято ръка, заключена в белезници, се протягаше нагоре към ръката на Луи. В очите му прочетох ужаса на хиляди кошмари. Оставих го там, под дъжда.

Започна да се стъмва рано. Паркирах синята кола на две преки от моята, заключих я и пуснах ключовете в масления филтър. Върнах се пеша до автомобила си и потеглих към града.

Обадих се от телефонна кабина на отдел „Убийства“, поисках да говоря с едно от ченгетата — Гринел, разправих му набързо какво е станало и къде да търси Луи и синята кола. Казах му, че според мен те са главорезите, застреляли Лари Бацел. Нищо не споменах за Дъд О’Мара.

— Браво на теб — рече Гринел с особен глас. — Но те съветвам веднага да се явиш тук. Даден си за издирване във връзка с нещо, което един млекар ни съобщи по телефона преди час.

— Капнал съм — казах. — Трябва и да хапна нещо. Задръж малко топката и в най-скоро време ще ти се явя.

— Съветвам те да дойдеш, момче. Съжалявам, но така ще е най-добре.

— О’кей, о’кей.

Затворих и се махнах от квартала, без много да се размотавам наоколо. Трябваше да се чупя. Налагаше се, преди мен да са ме чупили.

Хапнах в едно заведение до хотел „Плаза“ и потеглих към Реалито.

Някъде към осем часа две жълти неонови светлини просветнаха високо в дъжда, а неясен надпис, опънат над пътя, провъзгласи: „Добре дошли в Реалито“.

Паянтови къщи на главната улица, внезапна купчинка магазини, светлини на ъглова дрогерия зад замъглени прозорци, забързани коли пред малък кинотеатър, тъмна банка на друг ъгъл с няколко мъже отпред под дъжда. Това бе Реалито. Продължих. Отново ме обградиха пусти ниви, вече отвъд портокаловия пояс: нищо освен празни полета, приклекнали хълмове и дъжда.

Биваше си я тази миля. По-скоро изминах три, преди да зърна страничен път и мъждукаща светлина сякаш иззад пердета на къщата. Точно в този миг лявата ми предна гума сдаде багажа със сърдито изсъскване. Колко мило. После и дясната задна връчи оставката си по същия начин.

Спрях почти на самото кръстовище. Много мило наистина. Слязох, вдигнах още по-нагоре яката на шлифера си, извадих фенерче и се загледах в купчината тежки галванизирани кабари с глави колкото десетцентови монети. Лъскавият плосък край на една такава ми намигна откъм гумата на колата.

Две спукани, една резервна. Заврях брада в шлифера и тръгнах към смътната светлина нагоре по страничния път.

Несъмнено това бе мястото. Светлината идваше откъм наклонената капандура в покрива на автосервиза. Голямата двойна порта отпред беше плътно затворена, но през процепите се цедеше светлина, ярка бяла светлина. Вдигнах снопчето на фенерчето си и прочетох:

Зад гаража, встрани от калния път, иззад рехава купчина дървета надничаше къща. И там светеше. Пред дървената входна веранда зърнах малка двуместна кола с вдигнат гюрук.

Първата ми грижа бяха гумите, ако можеха да се оправят, пък и онези не ме познаваха. Нощта бе твърде мокра за разходки пеша.

Изгасих фенерчето и почуках с него по портата. Светлините вътре изгаснаха. Стоях там и облизвах дъжда от горната си устна, лявата ръка стиснала фенерчето, дясната пъхната в шлифера. Лугерът пак се бе върнал под мишницата ми.

През вратата долетя глас и не ми прозвуча никак доволен.

— Какво искаш? Кой си?

— Отворете — казах. — Спуках две гуми на пътя, а имам само една резервна. Трябва ми помощ.

— Затворено е, господине. Реалито е на миля западно оттук.

Заритах вратата. Отвътре се чуха псувни, после втори, много по-любезен глас:

— Май си имаме работа с умник, а? Отвори, Арт.

Изскърца резе и едното крило на портата хлътна навътре. Щракнах фенерчето и светлината му се удари в изпито лице. После ръка замахна и го изби от моята. От замахналата ръка в мен се втренчи дулото на пистолет.

Наведох се ниско, заопипвах за фенерчето, застанах неподвижно. Не си извадих оръжието.

— Изгаси фенерчето, господине. Много народ е пострадал по този начин.

Фенерчето светеше долу в калта. Изгасих го, изправих се с него в ръка. В помещението светна лампа, очерта висок мъж в работен гащеризон. Отстъпи заднишком, без да сваля от мен пистолета.

— Влез и затвори вратата.

Така и направих.