Реймънд Чандлър - Завесата

— Днес не мятаме ли стрелички, синко?

Той ме погледна с присвитите си каменисто сиви хлътнали очи.

— Не. Намери ли го?

— Баща ти ли? Не, синко, още не съм.

Той рязко вирна глава. Ноздрите му сърдито се разтвориха.

— Не ми е баща, казах ти! И недей да ми говориш, сякаш съм на четири години. Баща ми е… във Флорида или някъде другаде.

— Е, така или иначе, още не съм го открил, който и да е баща ти.

— Кой ти размаза ченето? — попита, след като ме изгледа вторачено.

— Ами един с фишек монети в юмрука.

— Монети?

— Аха. Вършат същата работа като месингов бокс. Опитай някой път, но не на мен — усмихнах се.

— Няма да го намериш — обяви малкият с горчивина, загледан в челюстта ми. — Имам предвид него. Мъжа на майка ми.

— Ха на бас, че ще го открия.

— Колко залагаш?

— Повече, отколкото дори ти имаш в джоба си.

Той злобно срита ръба на една от червените тухли на пътеката. Гласът му бе все тъй нацупен, но малко по-мек. Очите му преценяваха.

— Защо не се обзаложим за нещо друго? Ела с мен на стрелбището. Басирам се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра с десет изстрела.

Погледнах към къщата. Никой не даваше признаци на нетърпение да се срещне с мен.

— Дадено — съгласих се, — но без да се размотаваме. Хайде.

Тръгнахме покрай къщата, под прозорците й. Далеч отзад над върховете на буйно раззеленени дървета се мяркаше оранжерията за орхидеи. Мъж в спретнат летен костюм лъскаше пред гаража хромираните части на голяма кола. Минахме покрай него и се запътихме към ниската бяла постройка, опряна в рида.

Момчето извади ключ, отвори и влязохме в спарения въздух, който още пазеше следи от барутни изпарения. Малкият натисна бутона на автоматичната ключалка на вратата.

— Аз съм пръв — отсече.

Помещението беше оборудвано като малко крайбрежно стрелбище. Върху плота лежеше 22-калиброва карабина и дълъг спортен пистолет. И двете оръжия добре смазани, но напрашени. На десетина метра от плота през ширината на сградата минаваше висока до кръста солидна на вид преграда, зад която бяха наредени непретенциозни глинени цилиндри и патици, както и две кръгли бели мишени с очертани черни кръгове, зацапани от оловни куршуми.

Глинените цилиндри бяха разположени в равна редица по средата. На тавана имаше голяма капандура и цял ред скрити зад матови кълба лампи.

Момчето дръпна един шнур до стената и плътна брезентова завеса се плъзна върху капандурата. Запали матовите лампи и помещението съвсем заприлича на крайбрежно стрелбище.

Взе от тезгяха 22-калибровата карабина и бързо я зареди с патрони от картонена кутия.

— Хващаш ли се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра?

— Започвай — казах и сложих банкнотата на плота.

Той се прицели почти небрежно и стреля прекалено бързо, за да се изперчи. Не улучи три от цилиндрите. Въпреки това стрелбата му ме впечатли. Захвърли карабината върху плота.

— Знаеш ли, иди нареди още. Този опит не се брои. Не се бях подготвил.

— Май не обичаш да губиш пари, а, синко? Сам си ги постави. Стрелбището е твое.

По тясното му лице се изписа гняв, а гласът му стана писклив.

— Ти иди! Аз трябва да се успокоя. Трябва да се успокоя.

Свих рамене, отметнах преградата на плота, тръгнах покрай варосаната странична стена, проврях се между нея и ниската преграда. Зад гърба ми момчето щракна затвора на карабината.

— Свали я веднага! — изръмжах. — Никога не докосвай оръжие, когато отпред стои човек.

Свали я с наскърбен вид.

Наведох се, загребах шепа глинени цилиндри от талаша в голям дървен сандък на пода. Изтръсках ги от жълтите стърготини и понечих да се изправя.

Спрях тъкмо когато върхът на шапката ми се показа над преградата, само върхът. И сега да ме питате, не съм в състояние да си обясня защо замръзнах. Сляп инстинкт.

Карабината изтрещя и оловният куршум се сплеска в мишената пред лицето ми. Шапката ми мързеливо шавна върху главата, като забърсана плавно от кос в сезона на гнезденето.

Сладко детенце. Явно си падаше по номерата, също като Кръвясалото око. Изтървах цилиндрите и хванах шапката за периферията, после я повдигнах с няколко сантиметра право нагоре. Карабината отново изтрещя. Второ метално пльокване в мишената.

Метнах се тежко на дървения под, сред цилиндрите.

Врата се отвори и затвори. И толкоз. Нищо друго. Острата светлина от матовите лампи биеше по мен. Слънцето надникна през крайчеца на брезентовата завеса на капандурата. Върху най-близката мишена имаше две ярки, чисто нови петна, а на шапката ми — четири кръгли дупчици, две по две, от всяка страна.