Реймънд Чандлър - Завесата

Стигнах пълзешком края на преградата и надзърнах отстрани. Момчето си беше тръгнало. Виждах малките дула на двете оръжия върху плота.

Изправих се и се върнах покрай стената, изгасих светлините, завъртях топката на автоматичната брава и излязох. Шофьорът на Уинслоу си подсвиркваше, докато лъскаше колата пред гаражите.

Смачках шапката в ръка и минах покрай къщата, като се оглеждах за малкия. Не го видях. Натиснах звънеца на входната врата.

Помолих да ме заведат при госпожа О’Мара. Не позволих на иконома да ми вземе шапката.

Беше облечена в нещо с цвят на стрида, обшито с бяла пухкава кожа по маншетите, яката и долу по ръба. Салонна масичка на колелца с остатъци от закуска бе придърпана встрани от стола й, а тя тръскаше пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.

Прислужницата с игривия вид и хубавите крака влезе и избута масичката, сетне затвори високата бяла врата. Аз седнах.

Госпожа О’Мара облегна глава назад на една от възглавничките с уморен вид. Извивката на шията й бе високомерна, студена. Втренчи в мен хладен, тежък поглед с доста неприязън.

— Вчера ми се сторихте съвсем като човек — започна. — Но вече знам, че сте звяр като всички тях. Едно жестоко ченге.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса за Лаш Йегър.

Тя дори не си направи труда да изглежда учудена.

— И от къде на къде ви хрумна да ме питате?

— Ами… щом като една седмица не сте излизала от клуб „Дарданела“… — махнах със смачканата си шапка. Тя се втренчи в цигарата си.

— Да, срещала съм го, ако не се лъжа. Запомнила съм доста необичайното име.

— Тези животни са все с такива имена — рекох. — Доколкото разбрах, Лари Бацел — сигурно и за него сте чела вече във вестника, и Дъд О’Мара са били приятели навремето. Вчера нищо не ви споменах за него. Вероятно сгреших.

На шията й запулсира веничка.

— Имам подозрението, че всеки момент ще станете нагъл, навярно дори ще ми се наложи да ви изхвърля.

— Не и преди да съм си казал думата. Стана ясно също така, че шофьорът на господин Йегър — тези животни освен необичайните имена имат и шофьор, — та той бил казал на Лари Бацел, че господин Йегър е бил тук през нощта, когато О’Мара изчезнал.

Старата армейска кръв не беше съвсем прахосана по нея. Мускулче не трепна. Застина като мраморна.

Станах, измъкнах цигарата измежду скованите й пръсти и я изгасих в белия нефритен пепелник. Внимателно наместих шапката си върху седефеното й копринено коляно. Пак седнах на мястото си.

След известно време очите й се размърдаха. Бавно се сведоха надолу и погледнаха шапката. Лицето й пламна постепенно, две ярки петна цъфнаха върху скулите й. Мъчително се опита да раздвижи език и устни.

— Наясно съм — продължих. — Като шапка не е нищо особено. Не ви я подарявам. Само хвърлете един поглед на дупките от куршуми.

Ръката й оживя и посегна към шапката. Очите й се превърнаха в пламъци.

Оправи дъното, погледна към дупките и потрепери.

— Йегър? — попита почти беззвучно. Глас като пухче, много стар глас. Произнесох изключително бавно:

— Йегър не би използвал 22-калиброва спортна карабина, госпожо О’Мара.

Пламъкът изгасна в очите й. Сега бяха локви мрак, значително по-празни от мрака.

— Вие сте негова майка — казах. — Какво смятате да предприемете?

— Милостиви Боже! Дейд! Той… е стрелял по вас!

— Два пъти.

— Но защо!… Защо, Господи?

— Имате ме за хитрец, госпожо О’Мара. Поредният мъж с непроницаем поглед от отвъдната страна на пистата. Сега щеше да ми е лесно, ако бях такъв, но всъщност не съм нищо подобно. Необходимо ли е да уточнявам защо стреля по мен?

Тя не проговори. Бавно кимна. Лицето й сега беше маска.

— Допускам, че не е в състояние да се владее — продължих. — Първо, не искаше да открия втория му баща. Второ, момчето определено си пада по парите. Дори да ви звучи като нещо дребно, все пак е част от картината. За една бройка да загуби един долар, заложен от мен за стрелбата му. Сумата е малка, но и той живее в малък свят. Най-вече обаче е едно откачено садистче, което го сърби пръста върху спусъка.

— Как смеете! — пламна тя.

Думите й нищо не означаваха. Тя тутакси ги забрави.

— Как смея ли? Ами ей така, смея. Нека не си губим времето в предположения защо стреля по мен. Защото аз не съм първият, нали така? Иначе нямаше да знаете какво имам предвид, нямаше да допуснете веднага, че го е направил нарочно.

Нито помръдна, нито проговори. Дълбоко си поех въздух.