Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Аматьор — сухо каза Рийвис. — Оставил е на Магун Лоса да свърши тази работа. Магун Лоса беше главорез от класа — поне доскоро. Досието му е дълго оттук до Питсбърг… На. Но по-кротко. Това уиски е за предсмъртни признания. Прекалено изискано е за теб.

Бутилката отново докосна устните ми.

— Слушай — обадих се завалено, — това е бил ударният взвод. Сукесян е бил мозъкът, а Линдли Пол доносникът. Сигурно се е опитал да ги измами…

— Глупости — рече Рийвис и точно тогава се чу далечен телефонен звън и един глас извика:

— За вас, лейтенанте.

Рийвис отиде да се обади. Когато се върна, не седна.

— Може би си прав — каза тихо. — Дори не може би, а сигурно. Обадиха се от една къща на върха на хълма в Брентъд Хайтс. На някакъв стол седял златокос мъртвец, а над него плачела жена. Самоубийство. На масата до трупа имало нефритена огърлица.

— Твърде много мъртъвци станаха — рекох и загубих съзнание.

Свестих се в линейката. Отначало помислих, че съм сам. После усетих ръката й и знаех, че не съм. Сега вече бях сляп като къртица. Не виждах дори светлината. Цялата ми глава беше омотана в превръзки.

— Лекарят е отпред при шофьора — обади се тя.

— Можеш да ми държиш ръката. Искаш ли да те целуна?

— Ако това с нищо не ме обвързва — отвърнах.

Тя тихичко се изсмя.

— Май ще оживееш — рече и ме целуна. — Косата ти мирише на уиски. С него ли се къпеш? Лекарят забрани да говориш.

— Халосаха ме с пълна бутилка. Казах ли на Рийвис за индианеца?

— Да.

— Казах ли му, че госпожа Прендъргаст смята, че Пол е бил замесен…

— Изобщо не си споменавал за госпожа Прендъргаст — бързо отвърна тя.

На това не отговорих нищо. След малко Каръл се обади:

— Този Сукесян приличаше ли на сваляч?

— Лекарят е казал да не говоря — отвърнах.

Две седмици по-късно отидох в Санта Моника. От тях десет дни бях прекарал в болницата, на собствени разноски, за да ме лекуват от тежко мозъчно сътресение. Магун Лоса изкарал горе-долу същото време в затворническата болница, където от него извадили седем-осем полицейски куршума. Към края на втората седмица го погребали.

Междувременно случаят също беше дълбоко погребан. Вестниците си бяха начесали крастата, други неща се бяха появили, пък и в крайна сметка ставаше дума само за някаква си банда крадци на бижута — занаят, в който се играеха толкова двойни игри, че накрая неминуемо свършваше зле. Така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае. Не откриха никакви други бижута, но и не се бяха надявали на това. Предположиха, че бандата е правила единични удари, като е използвала външни хора за черната работа, а после ги е отпращала с полагаемия им се дял. Така че само трима души са знаели как точно стоят нещата: Магун Лоса, който се оказа арменец, Сукесян, който е използвал връзките си, за да разбере кой има подходящи бижута, и Линдли Пол, който е нагласявал работата и е известявал бандата кога да нанесе удара. Или така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае.

Беше приятен топъл следобед. Каръл Прайд живееше на „Двайсет и пета“ улица в спретната къщичка от червени тухли с бели корнизи. Отпред имаше жив плет.

В дневната й имаше светлокафяв килим на фигури, бяло-розови столове, черна мраморна камина с високи медни решетки, много високи вградени библиотечни шкафове, груби кремави завеси над същия цвят транспаранти.

Нищо в стаята не подсказваше, че обитателката е жена, освен огледалото в цял ръст с лъщящия от чистота гол под пред него.

Седях в хубаво меко кресло, подпрял с ръка бедната си глава, отпивах от уискито със сода и гледах бухналата й кестенява коса над високата яка на роклята, която правеше лицето й да изглежда малко, почти детско.

— Обзалагам се, че не си купила всичко това с писане на статии — рекох.

— И баща ми не го е купил с рушвети — озъби се тя. — Имахме няколко парцела в Плая Дел Рей, ако трябва непременно да знаеш.

— А-а-а, малко нефтец — съобразих аз. — Чудесно, но не е нужно да знам. Не започвай да ми се зъбиш.

— Все още ли имаш разрешително?

— О, да — отвърнах. — Хм, хубаво уиски. Сигурно не ти се излиза да се повозиш на една стара таратайка.

— Коя съм аз, че да се присмивам на старите коли? Май си надут не само от боя, дето отнесе последния път.

Усмихнах се на тънката бръчица между веждите й.

— Целунах те в линейката, ако си спомняш — каза тя. — Но не го приемай на сериозно. Просто ми дожаля, като видях как са те смлели.