Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

Заведението не даваше вид, че успява да покрие дори разходите си.

Барманът остави флипера и влезе зад тезгяха. Беше около петдесетгодишен, навъсен, с протрито дъно на панталона. Вървеше тъй, сякаш имаше мазоли. Мъжът върху стола продължаваше да хихика над писмото си, написано със зелено мастило върху розова хартия.

Барманът положи и двете си подпухнали ръце върху тезгяха и ме изгледа с безизразно лице на комедиант.

— Бира — казах аз.

Наточи я бавно и махна пяната със стар готварски нож.

Отпивах от бирата си, като държах чашата с лявата ръка. След малко се обадих:

— Да си виждал напоследък Лу Капака?

Струваше ми се, че въпросът ми звучи съвсем нормално. В нито един вестник не бях прочел дори ред за Лу Капака и Фуенте Мексиканеца.

Барманът ме изгледа безизразно. Кожата над очите му беше грапава като на гущер. Най-после проговори с дрезгав шепот:

— Не го познавам.

Широк бял белег пресичаше гърлото му. Някога там бе влизал нож, което и обясняваше дрезгавия шепот.

Мъжът с писмото изведнъж се изсмя силно и се плесна по бедрото.

— Трябва да го прочета на Лоса — каза той, като се превиваше от смях. — Това си е извадено направо от кенефа. — И се свлече от стола, бавно се упъти към една врата и излезе през нея. Беше плещест, мургав мъжага, който наглед не се отличаваше с нищо особено. Вратата се затвори зад гърба му.

Барманът дрезгаво изхриптя:

— Лу Капака, викаш? Странно име. Сума народ се влачи тук. Знам ли кой как се казва. Ченге ли си?

— Частно — отвърнах. — Не се притеснявай. Само си пия бирата. Този Лу Капака е от брикетите. Светлокафяв. Млад.

— Ами може и да съм го виждал някога. Не помня.

— Кой е Лоса?

— А, той ли? Това е шефът. Магун Лоса.

Мъжът накисна тежък пешкир в една кофа, усука го, изстиска го и го провлече по тезгяха, като го държеше за краищата. Пешкирът образуваше палка, около шест сантиметра дебела и петдесетина дълга. С такова нещо спокойно можеш да изпратиш човек на оня свят, стига да знаеш как да го използваш.

Онзи с розовото писмо влезе от задната врата, като все така се кискаше, пъхна листа в страничния си джоб и се насочи към флипера. По този начин оставаше зад гърба ми. Започнах леко да се притеснявам.

Набързо привърших бирата си и слязох от стола. Барманът все още не беше прибрал десетте ми цента. Държеше усукания пешкир и бавно го клатеше напред-назад.

— Хубава бира — рекох. — Е, благодаря.

— Пак заповядайте — прошепна той и преобърна чашата ми.

Това отмести погледа ми за секунда. Когато отново вдигнах очи, задната врата беше отворена и на прага й стоеше огромен мъжага с огромен пистолет в ръка.

Не говореше. Просто си стоеше. Пищовът зееше срещу мен. Приличаше на тунел. Мъжът беше много широкоплещест и доста мургав. С телосложение на борец. Типичен главорез. Определено нямаше вид на човек, чието истинско име е Магун.

Никой не продумваше. Барманът и мъжът с огромния патлак просто се бяха вторачили в мен. И тогава чух, че по околовръстната линия идва влак. Приближаваше бързо и шумно. Това щеше да бъде моментът. Сенникът бе спуснат над цялата предна витрина и никой не можеше да надникне в заведението. Влакът щеше да вдигне страхотна дандания, в която няколко изстрела щяха да потънат незабелязано.

Шумът от приближаващия влак се усилваше. Трябваше да се размърдам, преди да е станал достатъчно силен. Хвърлих се през бара с главата напред. Сред всеобщия трясък нещо глухо изпука, а после издрънча отгоре — очевидно на стената. Така и не разбрах какво е било. Влакът преминаваше, извисявайки тътена си до кресчендо.

Ударих се в краката на бармана и мръсния под почти едновременно. Мъжът седна на врата ми. Така притиснах носа си в локва вкисната бира, а едното си ухо върху доста твърд циментов под. Едва не завих от болка. Лежах ниско долу зад тезгяха, полуизвърнат на лявата си страна. Измъкнах пистолета от колана си. Истинско чудо беше как не се бе откачил и плъзнал надолу в крачола.

Барманът изхриптя раздразнено, нещо горещо ме парна и за момента не чух повече изстрели. Не го застрелях. Само забих дулото на пистолета си на място, където някои хора са чувствителни. Той се оказа от тях.

Излетя от мен като гнусна муха. И ако не изкрещя, то не беше от липса на желание. Извъртях се още малко и опрях пистолета в дъното на панталона му.

— Мирувай! — изръмжах. — Не искам да ставам вулгарен.

Изтрещяха още два изстрела. Влакът беше отминал, но ония не ги беше грижа. Този път оловото мина през дървото. Тезгяхът бе стар и масивен, но не достатъчно масивен, за да спре куршуми калибър 45. Барманът въздъхна над мен. Нещо топло и мокро капна на лицето ми.