Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— А той има отвратителен характер — сподели госпожа Прендъргаст.

Налях още уиски, та да й е подръка. Каръл Прайд не пропусна да забележи това и почти ми се озъби:

— През нощта на обира обаче тя направила грешка и си сложила истинската.

Аз се ухилих насреща й.

— Знам какво си мислиш — рязко каза Каръл. — Кой е знаел за грешката? Станало така, че господин Пол разбрал скоро след като излезли от къщата. Той я придружавал.

— Той… ъ-ъ-ъ… докосна огърлицата — въздъхна госпожа Прендъргаст. — Можеше да разпознае истинския нефрит с пипане. Има и такива хора. Той наистина разбираше от скъпоценни камъни.

Отново се облегнах назад в скърцащия си стол.

— По дяволите! — възкликнах възмутено. — Отдавна трябваше да заподозра този тип. На бандата й е би необходим някой, който се движи във висшето общество. Как иначе са могли да знаят кога хубавите вещи са напускали скривалищата си? Може да ги е изпратил за зелен хайвер и те са използвали този случай, за да го очистят.

— Жалко, че са затрили такъв талант, не мислите ли? — мило се обади Каръл Прайд и побутна с пръст чашата си върху бюрото. — Аз няма да пия това, госпожо Прендъргаст. Ако искате още едно…

— Да не съм болна я — отвърна госпожа Прендъргаст и го гаврътна.

— Къде и как беше извършено нападението? — попитах рязко.

— Ами това също изглежда доста странно — отвърна Каръл Прайд, като успя да излезе с половин дума пред госпожа Прендъргаст. — След празненството, което било в Брентъд Хайтс, господин Пол пожелал да се отбият в „Трокадеро“. Били с неговата кола. По това време, ако си спомняш, разширяваха „Булеварда на залеза“. След като убили малко време в „Трокадеро“…

— И по няколко чашки — изкиска се госпожа Прендъргаст и посегна към бутилката. Наля в една от чашите си. По-скоро част от уискито се изля в една от чашите.

— …господин Пол тръгнал да я изпрати с колата и минал по булевард „Санта Моника“.

— Че откъде другаде — рекох. — Само оттам можеш да минеш, ако не искаш да се нагълташ с прахоляк.

— Да, но минал и покрай съмнителен хотел — „Тремейн“, и една бирария отсреща през улицата. Госпожа Прендъргаст забелязала как някаква кола се отделила от тротоара пред бирарията и ги последвала. И е съвсем сигурна, че същата кола ги притиснала към бордюра малко по-късно и нападателите знаели точно какво търсят. Госпожа Прендъргаст си спомня всичко много добре.

— Ами естествено — обади се госпожа Прендъргаст. — Да не си мислите, че съм била фиркана. Лесно не се предавам. Човек не губи такава огърлица всяка нощ.

Тя изля петата чаша в гърлото си.

— Да п-п-пукна, ако знам как изглеждаха онези мъже — продължи блондинката малко завалено. — Лин… тоест господин Пол — аз му виках Лин — се почувства някак неудобно. Затова си навря главата в торбата.

— Десетте хиляди за откупа бяха ваши, нали? — попитах.

— А чии да са, котенце, на иконома? И си искам мънистата обратно, преди Кърт да е загрял. К’во ще кажеш да надникнеш в онази бирария?

Тя порови из черно-бялата си чанта и изсипа купчина банкноти върху бюрото. Пооправих ги и ги преброих. Възлизаха на четиристотин шейсет и седем долара. Хубави пари. Оставих ги там, където си бяха.

— Господин Прендъргаст — със сладко гласче продължи Каръл, — когото госпожа Прендъргаст нарича Кърт, смята, че е открадната фалшивата огърлица. Той, изглежда, не може да ги различи. И не знае нищо за снощи, освен че Линдли Пол е бил убит от някакви бандити.

— Друг път не знае — казах, но този път високо и кисело. Избутах парите обратно към нея. — Сигурно си мислите, че ви изнудват, госпожо Прендъргаст. Грешите. Според мен причината тази история да не се изнася в печата така, както е станала в действителност, е, че върху полицията е оказан натиск. На тях пък това им изнася, защото искат да разкрият бандата, която се занимава с крадене на бижута. Въшкарите, които убиха Линдли Пол, вече са мъртви. Госпожа Прендъргаст се вторачи в мен с немигващ, лъщящ пиянски поглед.

— Изобщо не съм и подозирала, че ме изнудват. — Сега вече някои звуци й създава проблеми. — Ишкам ши мъништата и ши ги ишкам бържо. Парите не ме интересуват. Ижобщо. Дай ми да пия.

— Бутилката е пред вас.

Можеше да се натряска до безсъзнание. Все тая ми беше.

Каръл Прайд се обади:

— Не мислиш ли, че трябва да отидеш в онази бирария да видиш какво ще откриеш?

— На баба ти хвърчилото — рекох. — Идеята ти не струва.

Блондинката размахваше бутилката над двете си чаши. Най-после успя да напълни едната, гаврътна я и побутна купчината пари върху бюрото с лек нехаен жест, като дете, което си играе с пясък.