Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Мене убихте, момчета — изхриптя той и започна да пада отгоре ми.

Изплъзнах се тъкмо навреме, стигнах до края на тезгяха, който беше по-близо до предната витрина на заведението, и надникнах зад ъгъла. Лице с кафява шапка се мъдреше на трийсетина сантиметра от моето, на същото ниво. Гледахме се частица от секундата, която ми се стори достатъчно дълга, че да може едно дърво да достигне зряла възраст, но в действителност бе толкова кратка, че барманът все още падаше зад мен.

Този бе последният ми пистолет и на никого нямаше да позволя да ми го отнеме. Вдигнах го преди още мъжът да разбере какво става. Той не направи нищо. Просто се хлъзна на една страна и от устата му бликна силна червена струя.

Този изстрел го чух. Беше толкова силен, че прозвуча като края на света, толкова силен, че почти не чух затръшването на задната врата. Пропълзях още по-напред, блъснах с погнуса нечий пистолет и показах шапката си иззад тезгяха. Никой не стреля по нея. Подадох едно око и част от лицето си.

Задната врата беше затворена и пространството пред нея — празно. Изправих се на колене и се ослушах. Затръшна се втора врата и изрева автомобилен двигател.

Направо откачих. Пресякох помещението на бегом, рязко отворих вратата и нахълтах оттатък. Бяха ми скроили номер. Затръшнатата врата и шумът от автомобила се оказаха само примамка. Успях да зърна бутилката в замахващата ръка.

Това ми беше третият нокаут през последните двайсет и четири часа.

Този път дойдох в съзнание с крясък и острия мирис на амоняк в ноздрите. Понечих да замахна срещу някакво лице, но нямаше с какво. Ръцете ми се бяха превърнали в две четиритонни котви. Пошавах немощно и изстенах.

Лицето пред мен постепенно изкристализира в отегчената и въпреки това внимателна мутра на човек в бяла престилка — лекар от „Бърза помощ“.

— Харесва ли ти? — ухили ми се той. — Някои са го пиели навремето. С глътка вино.

Подръпна ме. Нещо започна да щипе. Усетих боцването на игла.

— Малко морфин — рече. — Главата ти е здравата пострадала. Ще притъпи болката, но ще останеш в съзнание.

Лицето му изчезна. Зашарих с очи. Всичко ми беше като в мъгла. После съзрях лице на момиче — притихнало, съсредоточено, грижовно. Каръл Прайд.

— Да — установих. — Проследила си ме. Естествено.

Тя се усмихна и се отмести. После пръстите й галеха бузата ми, а аз не можех да я видя.

— Момчетата от патрулната кола едва не те изтърваха — каза тя. — Бандитите те бяха омотали целия в един килим, за да те натоварят на някакъв камион отзад.

Не виждах особено добре. Едър червендалест мъж в синьо изплува пред мен. В ръката си държеше пистолет със зейнало дуло. Отнякъде се разнесоха нечии стенания.

Каръл каза:

— Ония бяха омотали още двама, но те бяха мъртви. Пфу!

— Върви си вкъщи — измърморих сънливо. — Върви да си пишеш статията.

— Това ми го каза и преди, глупчо. — Тя продължи да ме гали по бузата. — Надявах се да измислиш нещо ново. Замаян ли си?

— За всичко сме се погрижили — рязко се обади нов глас. — Закарайте този надупчения някъде, където ще можете да го обработите. Искам го жив.

Рийвис се приближи към мен като през мъгла. Лицето му се оформи бавно — сиво, бдително, малко сурово. То се сниши. Сигурно бе седнал близо до мен.

— Не можеше да не си покажеш рогата — каза той рязко, раздразнено. — Добре, говори. Не ми пука как е главата ти. Намерил си каквото си търсил.

— Дай ми да пийна.

Смътно раздвижване, стъклен отблясък, отворът на бутилка докосна устните ми. В гърлото ми нахлу парлива течност — извор на сила. Една част потече като студена струйка по брадата ми и аз отместих глава.

— Благодаря. Пипнахте ли Магун, най-едрия?

— Тъпкан е с олово, но още мърда. На път е за града.

— Намерихте ли индианеца?

— Ъ? — Рийвис преглътна.

— В храсталаците под Кръста на мира, долу при Палисадите. Аз го убих. Неволно.

— Света Дево…

Полицаят изчезна отново, а пръстите галеха бавно и ритмично бузата ми. Рийвис се върна и пак седна.

— Кой е тоя индианец? — рязко попита той.

— Горилата на Сукесян. Сукесян Медиума. Той…

— Знаем за него — горчиво ме прекъсна Рийвис. — Ти, ченге, беше в безсъзнание цял час. Момичето ни разказа за визитките. Твърди, че тя е виновна, но аз не вярвам. Така или иначе, има нещо гнило в тая работа. Но няколко от момчетата отидоха да проверят.

— Аз бях у тях — рекох. — В къщата му. Той знае нещо, но не съм наясно какво. Беше го страх от мен и въпреки това не ме очисти. Странно.