Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Седнете, господин Реколта.

Той изсумтя и ноздрите му станаха бая широки. Те и преди си бяха широки като миши дупки.

— Име Втора реколта. Не господин Реколта. Пфу!

— Какво искаш?

— Той казва идваш бързо. Голям бял баща казва идваш сега. Той казва…

— Я не ми излизай с този изкълчен жаргон! Да не съм ти даскалица на вечеринка.

— Пфу!

Той свали шапката си бавно, с отвращение, и я изтърбуши навън. После прокара пръст под кожената й лента, като по този начин я извади на показ. Измъкна един кламер отвътре и дойде достатъчно наблизо, за да подхвърли на бюрото ми парче мръсен лигнин. Гневно ми го посочи с пръст. Върху правата му мазна черна коса се беше образувал ръб от стегнатата шапка.

Разгънах лигнина и вътре открих визитка с надпис „Сукесян Медиума“. Буквите бяха изписани с красив шрифт, изящно гравирани. Имах три досущ като тази в портфейла си.

Заиграх се с празната лула, втренчил очи в индианеца, като се опитвах да го раздразня с поглед.

— Хубаво. Какво иска?

— Той иска ти дойдеш сега. Бързо.

— Пфу! — рекох. На индианеца това му хареса. Беше като парола на студентски клуб. Той почти се ухили. — За това обаче трябва да ми плати стотачка — добавих.

— Хъ?

— Сто долара. Железни пари. На брой сто. Мене няма пари, мене няма идва. Загряваш?

Започнах да броя, като отварях и затварях юмруците си.

Индианецът подхвърли още един смачкан лигнин на бюрото. Разгънах го. Съдържаше чисто нова сто-доларова банкнота.

— Медиумът е прав — рекох. — Толкова умен човек чак ме плаши, но въпреки това ще дойда.

Индианецът отново постави шапката на главата си, без да си прави труда да прибере кожената лента. От това видът му стана само малко по-комичен.

Измъкнах пистолета изпод мишницата си — за съжаление не онзи, който носех предната вечер (ужасно мразя да губя пистолет), — извадих пълнителя в дланта си, върнах го обратно на мястото му, проверих предпазителя и прибрах патлака в кобура.

Всичко това впечатли индианеца точно толкова, колкото ако се бях почесал по врата.

— Аз има кола. Голяма кола. Пфу.

— Жалко-о — отбелязах. — Вече не си падам по големите коли, но да тръгваме.

Заключих и излязохме. В асансьора индианецът наистина вонеше ужасно. Дори човекът, който го управляваше, усети.

Колата беше светлокафяв „Линкълн“, не нова, но в добро състояние, с прозрачно перденце на задното стъкло. Тя се спусна покрай блестящо яркозелено игрище за поло, задмина го и изфуча нататък, след което мургавият шофьор с чуждестранна външност зави в тясна като панделка бяла бетонна алея, която се катереше нагоре и бе почти толкова стръмна, колкото и стъпалата на Линдли Пол, но не тъй права.

Това вече беше доста извън града, отвъд Уестуд, в Брентън Хайтс.

Минахме покрай две портокалови горички, каприз на някой богаташ, тъй като в този край не се отглеждат портокали, и покрай ниски къщи с плоски покриви, лепнати като барелефи по склона на предпланините.

После вече нямаше къщи, само обгорелите предпланини, бетонната панделка на пътя и стръмният скат отляво, който се спускаше в прохладата на безименния каньон. Отдясно пък маранята отскачаше от опечения глинен насип, по чийто ръб няколко несломими диви цветенца се бяха вкопали и упорстваха като палавници, които отказват да си легнат. Отпред ми се пречкаха гърбовете на двама мъже. Единият — слаб, жилав като конопена връв, със загорял врат, черна коса и шапка с козирка върху черната коса. Другият — на индианеца — широк, мърляв, с овехтял кафяв костюм, с дебел врат и масивна глава, а върху главата — дневната мазна шапка с извадената кожена лента.

После панделката на пътя се изви остро като фиба, големите гуми занесоха по чакъла, светлокафявият „Линкълн“ профуча през отворените порти и се понесе нагоре по стръмна алея с бордюр от подивял розов здравец.

В края на алеята се извисяваше къщата — истинско орлово гнездо от бял хоросан, стъкло и алуминий, модернистична като флуороскоп и усамотена като фар.

Колата стигна върха, зави и спря пред бяла стена без прозорци, в която имаше черна врата. Индианецът излезе и ме изгледа свирепо. Слязох и притиснах пистолета под мишницата на лявата си ръка.

Черната врата върху бялото пространство на стената бавно се отвори, без някой да я докосне, и зейна тесен проход, чийто край бе някъде далеч напред. На тавана блестеше крушка.

— Хъ. Влиза вътре, шефе — рече индианецът.

— След Вас, господин Реколта.

Той влезе, мрачно озъбен, а аз го последвах. Черната врата безшумно се затвори зад нас. Съвсем сама. Малко шашмалогия за клиента. В края на тесния коридор имаше асансьор. Трябваше да се напъхам в него с индианеца. Заизкачвахме се бавно, съпровождани от тихото бръмчене на малък мотор. Асансьорът спря, вратите се разтвориха, без дори да прошумолят, и пред мен блесна дневна светлина.