Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Хм — обади се Рийвис, след като беше мълчал известно време, — изглежда, си захапал нещо гнило. Какво ще кажеш сега?

— Това, което ми хрумва в момента, е, че двамата хитреци са научили по някакъв начин за цялата работа, опитали са се да отмъкнат откупа, след което са ги пречукали и са им взели парите.

— Това означава помощ отвътре — заключи Рийвис. — Искаш да кажеш, че тези двамата са знаели за откраднатата огърлица, но тя не е била у тях. Повече ми харесва версията, че са се опитали да напуснат града с целия откуп, без да го предадат на шефа. Или пък шефът е решил, че няма да храни излишни гърла.

Каза ми „лека нощ“ и ми пожела приятни сънища. Изпих достатъчно уиски, че да притъпя болката в главата, което надвишаваше полезната за случая доза.

Отидох в кантората си достатъчно късно, че да минавам за тежкар, но далеч не се чувствах такъв. Двата шева на темето ми бяха започнали да се опъват, а лепенката върху обръснатото място пареше като мазол на палеца на барман.

Кантората ми се състоеше от две стаи, просмукани с ресторантските миризми на хотел „Маншън Хаус“. По-малката ми служеше за приемна и винаги я държах отключена, за да може клиентът да влезе и почака. В случай че имах клиент и той искаше да чака.

Вътре седеше Каръл Прайд и се мусеше на овехтелия червен диван, двата стари стола, квадратното килимче и масичката, отрупана със списания отпреди отмяната на сухия режим.

Носеше кафеникав вълнен костюм с широки ревери, мъжка риза и вратовръзка, нелоши обувки и черна шапка, която може би струваше двайсет долара, но изглеждаше така, сякаш някой еднорък я беше правил от стара попивателна хартия.

— Значи все пак ставаш — заключи тя. — Добре е да го знае човек. Вече си мислех, че вършиш цялата си работа в леглото.

— Хайде, хайде — рекох. — Ела в моя будоар.

Отключих междинната врата, защото така бе по-благопристойно, отколкото да ритна леко ключалката — макар че ефектът беше същия. Влязохме в останалата част от покоите ми, което ще рече ръждивочервен килим с много мастило по него, пет зелени картотечни шкафа, три от които пълни с калифорнийски въздух, рекламен календар със снимка на прочулите се по това време близначета Дион, които се търкаляха по небесносин под, няколко стола почти от орехово дърво, обичайното бюро с обичайните следи от токовете на обувките ми и с обичайния разбрицан въртящ се стол зад него. Седнах в същия този стол и захлупих с шапката си телефона.

Така и не бях я разгледал като хората, дори и на светло в Кастеламаре. Изглеждаше около двайсет и шест годишна и недоспала. Имаше уморено, хубаво личице под бухнала кафява коса, възтясно чело, малко по-високо, отколкото се смята за елегантно, любопитно носле, горна устна, малко по-длъжка от приетото, и уста, доста по-широчка от приетото. Очите й можеха да бъдат много сини, ако пожелаеха. Изглеждаше кротка, но не като мишле и елегантна, но не по холивудски.

— Прочетох за случая във вечерния вестник, който излиза сутринта — каза. — Доколкото имаше какво да се прочете.

— Което означава, че полицията не иска да се раздухва историята. Иначе щяха да я запазят за сутрешните вестници.

— Независимо от това аз ти посвърших малко работа — обяви Каръл.

Изгледах я сурово, побутнах кутията с цигари към нея и напълних лулата си.

— Грешиш — рекох. — Не се занимавам с този случай. Снощи си изсърбах попарата, след което се приспах с една бутилка уиски. Това си е работа на полицията.

— Ако питаш мен, не е. Поне не цялата. А и без друго трябва да си заслужиш хонорара. Или не си получил хонорар?

— Петдесет долара — отвърнах. — Ще ги върна, щом открия на кого. Дори собствената ми майка не би казала, че съм ги заслужил.

— Харесваш ми — каза момичето. — Имаш вид на човек, който аха да кривне от правия път, но нещо го е спряло… в последната секунда. Знаеш ли чия е била нефритената огърлица?

Не бях споменавал нищо за нефритената огърлица. А и във вестника не се споменаваше за никаква нефритена огърлица.

— Не се напрягай. Разговарях с полицая, който води следствието — лейтенант Рийвис. Разказах му за снощи. Разбирам се с полицаите. Той мислеше, че знам много повече, отколкото в действителност, та ми каза това-онова.

— Добре де… чия е? — попитах след тежко мълчание.

— На някоя си госпожа Филип Кортни Прендъргаст, която живее в Бевърли Хилс. Поне през част от годината. Съпругът й има милион или нещо такова и болен черен дроб. Госпожа Прендъргаст е черноока блондинка, която хойка насам-натам, докато господин Прендъргаст си стои вкъщи и пие каломел.