Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

— Кажете ми, та да ви отговоря. Просто го направих.

— Очевидно стоте долара, които ви изпратих, не са достатъчни.

— И това е идея — рекох. — Но все още не съм смогнал да я обмисля.

Той се раздвижи. Дотолкова, че да скръсти ръце. Черните му очи бяха плитки като табла в закусвалня или дълбоки като дупката, дето води в Китай — както предпочитате. И в двата случая нищо не ми говореха.

Сукесян рече:

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че познавах този човек съвсем бегло — само професионално?

— Ще го приема с уговорки — отвърнах.

— Виждам, че ми нямате голямо доверие. Може би господин Пол е имал. На тези визитки пишеше ли нещо друго освен името ми?

— Аха — рекох. — И няма да ви хареса.

Това, разбира се, беше съвсем плосък номер — от тия, дето ги въртят ченгетата от радиопиеските. Той го подмина, без дори да му обърне внимание.

— В нашата професия, макар да е рай за измамниците, разчитаме най-вече на сетивата. Дайте да видя една от визитките.

— Излъгах ви — рекох. — По тях няма нищо освен името ви.

Извадих портфейла си, издърпах една от визитките и я поставих пред него. Прибрах портфейла. Той обърна визитката с нокът.

— Знаете ли какво си мисля? — обадих се въодушевено. — Линдли Пол сигурно е смятал, че ще сте в състояние да откриете кой му е светил маслото, дори ако полицията не успее. Което означава, че се е страхувал от някого.

Сукесян разкръстоса ръце и ги скръсти обратно. За спокоен тип като него това вероятно бе равностойно на изкатерване по шнура и отхапване на крушката.

— Не си мислите нищо подобно — каза той. — Колко искате за трите визитки и саморъчно подписано уверение, че сте претърсил тялото, преди да уведомите полицията?

— Не е лошо — рекох. — За човек, чийто брат върти търговийка с килимчета.

Той се усмихна много леко. Имаше нещо почти приятно в усмивката му.

— Срещат се и честни търговци на килими. Но Аризмян Сукесян не ми е брат. Фамилията е често срещана в Армения.

Кимнах.

— Вие, естествено, ме смятате за поредния шарлатанин — добави той

— Ами докажете ми, че не сте.

— А може би не парите са онова, което ви интересува — изрече внимателно.

— Може би не са.

Не забелязах да мести крака си, но трябва да е докоснал копче на пода. Черните кадифени завеси се разтвориха и в стаята влезе индианецът. Сега вече не изглеждаше нито мръсен, нито смешен. Беше облечен с широк бял панталон и бяла туника, избродирана с черно. Около кръста си имаше черен пояс, а на челото — черна лента. Черните му очи гледаха сънено. Той дотътри крака до стола край завесите, седна, скръсти ръце и оброни глава на гърдите. Изглеждаше по-масивен от всякога, сякаш тези дрехи бяха нахлузени върху другите.

Сукесян протегна ръце над млечния глобус между нас, върху бялата маса. Светлината върху далечния черен таван се накъса и започна да плете странни шарки и фигури — много неясни, защото таванът беше черен. Индианецът държеше главата си отпусната, с брадичка, опряна в гърдите, но очите му бавно се извърнаха и се вторачиха в движещите се ръце.

Те потрепваха бързо, грациозно, рисуваха загадъчни фигури, които можеха да означават всичко или нищо — като гръцки танци или книжни коледни спирали, разпилени по пода, което си изберете.

Масивната челюст на индианеца се облягаше върху масивните му гърди и очите му се затвориха бавно като на жаба.

— Можех да го хипнотизирам и без всичко това — обади се Сукесян. — То е просто част от представлението.

— Аха.

Наблюдавах слабото му стегнато гърло.

— А сега ми трябва нещо, което Линдли Пол е докосвал — каза той. — Тази картичка ще свърши работа.

Изправи се безшумно, приближи се до индианеца и пъхна визитката под лентата на челото му. После отново седна.

Замърмори тихо на някакъв гърлен, непознат за мен език. Не свалях очи от гърлото му.

Индианецът заговори. Говореше изключително бавно и мъчително, с неподвижни устни, сякаш думите бяха тежки камъни, които трябваше да търкаля нагоре под палещото слънце.

— Линдли Пол лош човек. Прави любов с жена на вожда. Вожд много сърдит. Нарежда откраднат огърлица. Линдли Пол трябва върне обратно. Лош човек убива. Гр-р-р-р-р-р.

Сукесян плесна с ръце и индианецът разтърси глава. Черните очички без клепки отново се отвориха. Сукесян ме гледаше със съвършено безизразно красиво лице.

— Ловко — рекох. — Без излишни циркаджилъци. — Посочих с пръст към индианеца. — Малко е тежичък да ви седи на коляното, а? Не съм виждал такъв добър вентрилок, откакто кабаретните танцьорки престанаха да носят трика.