Реймънд Чандлър - Нефритената огърлица

Слязох от асансьора. Той се спусна отново с индианеца вътре. Намирах се в нещо като кула, цялата в прозорци — няколко плътно запердени срещу следобедното слънце. Килимите на пода — явно стара персийска изработка — грееха в меки тонове, а материалът, от който бе сглобено резбованото писалище, сигурно бе задигнат от църква. Зад писалището седеше жена, която ми се усмихваше със суха, спаружена, напрегната усмивка, готова да се разсипе на прах и при най-лекото докосване.

Тя имаше лъскава черна коса, навита на кок, и смугло азиатско лице. На ушите си носеше перли, а на ръцете — пръстени. Големи, евтини пръстени като от панаирджийска сергия, сред които имаше един с лунен камък и друг с квадратен смарагд, вероятно фалшив. Ръцете й — малки, мургави и вече не млади, съвсем не бяха за пръстени.

— А, мииистър Марлоу, ужжжасно мило, че дойдохте. Сукесян ще бъде много поласкан.

— Благодаря — рекох. Извадих новата стодоларова банкнота от портфейла си и я поставих върху писалището пред мургавите, обсипани с бижута ръце. Жената не я докосна, дори не я погледна. — Аз черпя — казах. — Но благодаря за досетливостта.

Тя бавно се изправи, без да размества усмивката, и прошумоля покрай писалището с тясната си рокля, която й прилепваше като кожата на сирена и подчертаваше фигурата й — добра фигура, ако си падате по мадами четири номера по-широки под талията, отколкото над нея.

— Ще Ви заведа.

Тръгна пред мен към тясна, облицована с ламперия стена — единственото неостъклено пространство между прозорците и малката асансьорна шахта. Отвори тясна врата. Зад нея се разливаше копринено меко сияние, което никак не приличаше на дневна светлина. Сега усмивката на жената изглеждаше по-стара и от древния Египет. Отново побутнах кобура на пистолета и влязох.

Зад мен вратата безшумно се затвори. Стаята беше осмоъгълна, тапицирана с черно кадифе, без прозорци, с висок черен таван. В средата на черния килим бе поставена бяла осмоъгълна маса, от двете страни на която имаше по един стол без облегалка, умалено копие на самата маса. По-нататък, съвсем до черните завеси, имаше още един такъв стол. Върху бялата маса на черна поставка се намираше голямо млечнобяло кълбо. Светлината струеше оттам. В стаята нямаше нищо друго.

Стоях така петнайсетина секунди със смътното усещане, че съм наблюдаван. После черните завеси се разтвориха и в стаята влезе мъж, упъти се право към другата страна на масата и седна. Чак тогава обърна оглед към мен.

— Седнете, ако обичате — каза той. — Не пушете, не се разхождайте из стаята и не се въртете на стола, ако ви е възможно. А сега с какво мога да ви бъда полезен?

Той беше висок, прав като пушка, с най-черните очи и най-светлата и тънка руса коса, която някога бях виждал. Можеше да е трийсет или шейсетгодишен. И приличаше на арменец точно толкова, колкото и аз. Косата му бе сресана право назад и откриваше профил, красив като на английски киноартист. Изобщо приличаше на салонен идол, а аз бях очаквал нещо лукаво, смугло и мазно, което непрекъснато потрива ръце.

Носеше черен делови костюм с двуредно закопчаване и кройка „не ме бутай, сам ще падна“, бяла риза, черна вратовръзка. Беше изтупан като луксозно издание.

Преглътнах и казах:

— Не съм дошъл за сеанс. Знам всичко по въпроса.

— Да? — възпитано откликна той. — И какво по-точно знаете?

— Няма значение — отвърнах. — Мога да си го обясня със секретарката. Тя е чудесен ордьовър за шока, който предлага първата среща с вас. Индианецът малко ме обърква, но в крайна сметка не е моя работа. Не се занимавам с разследване на измами и злоупотреби. Дошъл съм заради едно убийство.

— Индианецът е роден медиум — тихо обясни Сукесян. — Те са значително по-редки от диамантите и също като тях понякога се намират на мръсни места. Това вероятно също не ви интересува. Що се отнася до убийството, можете да ме информирате. Никога не чета вестници.

— Хайде, хайде — рекох. — Може би дори не проверявате кой обира каймака на големия бизнес? Добре, слушайте тогава.

И му я разказах. Цялата идиотска история. И за визитките, и къде бяха открити.

Той не помръдна дори с мускул. Не става дума за крясъци, размахване на ръце, тропане по пода и гризане на нокти, а че не помръдна изобщо, не трепна с клепач, дори с око. Просто седеше и ме гледаше като каменния лъв пред Градската библиотека.

Когато свърших, Сукесян удари право в целта.

— Скрил сте визитките от полицията. Защо?