Реймънд Чандлър - Червен вятър

Искам да кажа, че това би обяснило тези неща, ако дребният е бил убит от Уолдо, ако това наистина беше апартаментът на Уолдо… ако просто не ме водеха за носа.

Пребърках и другите му джобове. В левия джоб на панталоните намерих златно сгъваемо ножче, малко дребни. В левия джоб на сакото — носна кърпа, сгъната, напарфюмирана. В десния джоб — още една носна кърпа, разгъната, но чиста. В десния джоб на панталоните — четири-пет книжни салфетки. Спретнато човече. Не е обичал да се секне в носната си кърпа. Под салфетките намерих малък нов ключодържател с четири нови ключа — ключове за кола. На ключодържателя със златни букви беше щамповано: „С комплиментите на Р. К. Фогелсанг, доставчик на «Пакард».“

Върнах всичко на мястото му, вдигнах обратно леглото, избърсах с кърпата дръжки, други издатини и повърхности, изгасих осветлението и подадох нос през вратата. Коридорът беше празен. Слязох на улицата, свърнах зад ъгъла и излязох на „Кингсли драйв“. Кадилакът не беше помръднал.

Отворих вратата и се облегнах на нея. Тя като че ли също не беше помръднала. Трудно различих друго освен очите и брадичката й, но не ми беше трудно да доловя мириса на сандалово дърво.

— Този парфюм — рекох — може да побърка и дякон… Няма никакви перли.

— Е, благодаря ти все пак, че опита — каза тихо с нисък, вибриращ глас. — Мисля, че ще мина и без тях. Трябва ли да… дали ние… или?…

— Сега се прибирай — рекох. — И каквото и да стане, никога не си ме виждала. Каквото и да стане. Както може и никога да не ме видиш вече.

— Не бих искала.

— Всичко хубаво, Лола.

Затворих вратата и се отдръпнах, фаровете светнаха, двигателят заработи. На ъгъла голямата кола зави бавно и надменно срещу вятъра и изчезна. Стоях на тротоара до празното място, където бе паркирала.

Вече съвсем беше мръкнало. Прозорците на апартамент, откъдето се чуваше радиото, се бяха превърнали в тъмни дупки. Стоях загледан в задницата на открития пакард, която изглеждаше съвсем нова. Бях я видял вече — преди да се кача горе — на същото място, пред колата на Лола. Паркирана, тъмна, пуста, със синя лепенка в десния ъгъл на лъскавото предно стъкло.

А в ума ми се въртеше нещо друго — комплект чисто нови ключове за кола в ключодържател с щампован надпис. Доставчик на „Пакард“, там горе, в джоба на мъртвеца.

Приближих се отпред до колата и осветих с малко джобно фенерче синия етикет. Беше на същата фирма, естествено, същият доставчик. Под неговото име и названието на фирмата бяха изписани с мастило едно име и адрес: „Евгения Колченко, «Арвиеда стрийт» № 5315, Западен Лос Анджелис“.

Да лудне човек! Качих се обратно в номер 31, отворих вратата по същия начин, отидох до леглото и извадих ключодържателя от джоба на спретнатия мургав увиснал труп. Бях обратно при колата след пет минути. Ключовете паснаха.

Беше малка къща, кацнала над ръба на един каньон зад Сотел, с няколко гърчави евкалиптови дървета пред нея. От другата страна на улицата се вихреше една от онези веселби, при които се стига до чупене на бутилки по тротоара и крясъци като на мач между отборите на Йейл и Принстън.

Зад телената ограда на къщата имаше розови дървета, пътека, застлана с каменни плочи, и широко отворен гараж, в който нямаше кола. И пред къщата нямаше кола. Натиснах звънеца. Почаках доста, после вратата се отвори някак неочаквано.

Явно не бях мъжът, когото тя чакаше, можех да прочета това в блестящите й, очертани с черен молив очи. След още един миг в тях не се четеше вече нищо. Просто стоеше и ме гледаше — висока мършава брюнетка с гладен поглед, начервени бузи, гъста черна коса с път по средата, уста, направена да погълне сандвич на три пласта, с копринено горнище и панталони в златисто и кораловочервено, със сандали и златни нокти на краката. На ушите й бяха окачени миниатюрни копия на черковни камбани, които подрънкваха на лекия ветрец. Махна пренебрежително с ръка, в която държеше дълго като бейзболна бухалка цигаре с цигара в него.

— Какво има, малкият? Търсиш нещо? Ти си от онази прелестна кампания отсреща, да?

— Ха-ха — казах — Весел купон, нали? Не. Просто ви докарах колата. Бяхте я загубила, нали?

В предния двор отвъд улицата някой изпадна в делириум тременс, смесен квартет раздра остатъка от нощта на тесни ивици и положи всички усилия да ги накара да се почувстват крайно нещастни. Докато траеше това, на екзотичната брюнетка не й трепна окото.

Не беше красива, не беше дори хубава, но с такива като нея човек няма да скучае.