Реймънд Чандлър - Червен вятър

Драснах клечка в подметката си и запалих цигарата. Тютюнът беше толкова изсъхнал от горещия вятър, че гореше като трева. Момичето седеше и мълчеше до мен, сложило отново ръце на волана.

— Тези летци вземат акъла на жените — рекох. — А ти още го обичаш или поне си мислиш така. Къде държеше перлите?

— В руска малахитова кутийка на тоалетната масичка. Заедно с разни евтини дрънкулки. Нямаше как, щом като исках да си ги слагам от време на време.

— А те са стрували петнайсет бона. Значи мислиш, че Джоузеф може да ги е скрил в стаята си. Четирийсет и една, толкова ли бяха?

— Да. Май че искам твърде много от теб.

Отворих вратата и слязох.

— Ти ми плати вече — рекох. — Ще ида да проверя. Вратите в тази сграда не упорстват много. Полицаите ще разберат къде живее Уолдо, когато разпространят снимката му, но не още тази вечер, надявам се.

— Ужасно мило от твоя страна — рече тя. — Тук ли да чакам?

Стоях с крак на стъпалото, приведен, и я гледах. Не отговорих. Просто стоях и гледах блясъка в очите й. После затворих вратата на колата и закрачих към „Франклин стрийт“.

Въпреки палещия вятър, който сбръчкваше лицето ми, още долавях сандаловото дърво в косата си. И усещах устните й.

Отключих външната врата на „Бърглънд“, прекосих смълчаното фоайе до асансьора и се качих на третия етаж. Запристъпвах предпазливо по тихия коридор и погледнах към прага на номер 31. Не прозираше светлина. Почуках дискретно — като едновремешните контрабандисти на спиртни напитки с широките усмивки и дълбоките странични джобове. Никакъв отговор. Извадих от портфейла си твърдото парче целулоид, което се правеше, че предпазва шофьорската ми книжка, пъхнах го между ключалката и касата на вратата, като натисках силно дръжката по посока на пантите. Парчето целулоид подхвана езичето на бравата и го издърпа назад с леко пукване като от отчупена ледена шушулка. Вратата поддаде и аз влязох в тъмния апартамент. От улицата се процеждаше светлина и открояваше тук-там по някой мебел.

Затворих вратата, запалих лампата и постоях така. Подуших нещо странно. След миг разбрах — мирис на черен, специално обработен тютюн. Пипнешком отидох до прозореца и открих в голям пепелник на стойка четири кафяви угарки — мексикански или някакви други южноамерикански цигари.

Влязох в банята. Малко боклуци, нищо особено. Нямаше къде да скриеш игла. Кухнята ми отне повече време, но претърсвах отгоре-отгоре. Знаех, че в квартирата няма никакви перли. Знаех, че Уолдо е напуснал апартамента, много е бързал и нещо го е пришпорвало, когато се обърна и получи два куршума от един стар приятел.

Върнах се в дневната и взех да свалям сгъваемото легло, като погледнах покрай монтираното в него огледало към дрешника да не би да има някой там. Когато свалих леглото по-ниско, вече не гледах за перли. Гледах един човек.

Беше дребен, на средна възраст, с прошарени слепоочия, силно мургава кожа, облечен в бежов костюм, с виненочервена вратовръзка. Изящните му малки ръце висяха отпуснато покрай тялото. Малките му крачка в островърхи лъснати обувки почти докосваха пода.

Висеше от пристегнат около врата му колан от горния метален край на леглото. Езикът му беше изплезен далеч повече, отколкото допусках, че това е възможно.

Люшна се леко, което не ми хареса, затова свалих докрай леглото и той се гушна спокойно между двете прикрепени възглавници Още не бях го докоснал. Нямаше нужда да го пипам, за да разбера, че е студен като лед.

Заобиколих го, влязох в дрешника и с носната си кърпа в ръка отворих едно по едно чекмеджетата. Вътре нямаше нищо освен малкото разхвърляни вещи на човек, който живее сам.

Излязох и се залових с мъртвия. Нямаше портфейл. Изглежда, Уолдо го беше взел и го бе захвърлил някъде. Плоска кутия с цигари, наполовина празна, със златисти букви на капака: „Луис Тапиа и Сиа, улица Пайсанду 19, Монтевидео“. Кибрит от клуб „Специя“. Кобур под мишницата от черна зърнеста кожа и в него деветмилиметров маузер.

Маузерът го издаде, че е бил професионалист, та вече не ми беше толкова гадно. Не чак толкова добър професионалист обаче, иначе с голи ръце не биха го пречукали с маузера — с такъв можеш да пробиеш стена — непобутнат в кобура под мишницата.

Сглобих историята, но само частично. Бяха изпушени четири от кафявите цигари — или е чакал, или са говорили. По някое време Уолдо е докопал дребния за гърлото и го е стиснал така, че той е издъхнал за секунди. Маузерът не му е помогнал повече от клечка за зъби. Сетне Уолдо го е обесил — вероятно вече мъртъв — на колана. Това би обяснило бързината, опразването на апартамента, нетърпението на Уолдо да открие момичето, защо остави колата си незаключена пред бара.