Реймънд Чандлър - Червен вятър

— Не, сам съм.

Той се ухили. Усмивката оформи бели бразди по загорялото му лице.

— Значи откриваш някакъв мъртвец, вземаш някакви ключове от него, намираш някаква кола и я докарваш тук… съвсем сам. Без полиция. Така ли?

— Правилно.

Въздъхна.

— Да влезем вътре — рече. Отдръпна завесата и ми направи път. — Може би имаш някакви идеи, кои то трябва да чуя.

Минах покрай него и той се извърна с натежалия джоб към мен. Не бях забелязал, докато не застанах съвсем близо до него, че по лицето му са избили капчици пот. Може да бяха и от горещия вятър, но не ми се вярваше. Влязохме във всекидневната.

Седнахме и се загледахме един друг над черния под, по който бяха разхвърляни пъстри индиански черги и турски килимчета в тъмни цветове в комбинация с няколко овехтели мебели. В стаята имаше камина, малък роял, китайски параван, висок китайски фенер върху поставка от тиково дърво и златисти тюлени завеси на зарешетените прозорци. Прозорците откъм южната страна бяха отворени. Варосана овошка шумолеше зад мрежата на прозореца и даваше своя принос към врявата отсреща.

Едрият мъж се изтегна в брокатено кресло и сложи обутите си в чехли крака върху табуретка. Дясната му ръка остана там, където си беше, откакто го видях — върху пистолета.

Брюнетката се мотаеше в тъмния ъгъл, забълбука бутилка, черковните камбани на ушите й задрънкаха.

— Не се тревожи, душице — рече мъжът. — Всичко ще се оправи. Някой пречукал някого и този момък смята, че това ни интересува. Просто седни и се отпусни.

Момичето отметна глава и обърна половин водна чаша уиски. Въздъхна, подметна едно небрежно „по дяволите“ и се сви на кушетката. Тя едва я побра. Дал й Господ крака. Позлатените нокти ми намигаха откъм тъмния ъгъл, където тя остана смълчана през цялото време.

Извадих цигара, без да бъда застрелян, запалих я и започнах да разказвам. Не казах цялата истина, само една част. Казах им, че живея в „Бърглънд“, че Уолдо е живял там в номер 31, един етаж под мен, и че съм го държал под око по служебни причини.

— Уолдо чий? — прекъсна ме блондинът. — И какви са тези служебни причини?

— Господине — рекох, — ти нямаш ли тайни?

Той се поизчерви.

Казах му за бара срещу „Бърглънд“ и какво се случи там. Не му казах за болерото и за момичето, което го носеше. За нея изобщо не споменах.

— Работата беше поверителна… от моя страна — рекох. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Пак се изчерви, стисна зъби. Продължих:

— Върнах се от полицията, без да кажа на никого, че познавам Уолдо. Тъй като сметнах, че те няма да разберат още тази вечер къде живее, позволих си да огледам апартамента му.

— Какво търсеше? — попита напрегнато едрият мъж.

— Едни писма. Мога да спомена между другото, че не намерих нищо… освен един мъртвец. Удушен и окачен с колан през врата за горния край на сгъваемо легло… добре скрит. Дребен мъж, около четирийсет и пет годишен, мексиканец или южноамериканец, спретнато облечен в бежов…

— Достатъчно — прекъсна ме едрият мъж. — Убеди ме, Марлоу. Опит за шантаж ли разследваше?

— Да. Странното беше, че дребният мургав мъж бе добре въоръжен под мишницата.

— И в джоба му, то се знае, нямаше пет стотачки в банкноти от по двайсет? Или имаше?

— Нямаше. Но Уолдо имаше повече от седемстотин, когато го убиха в бара.

— Май подцених този Уолдо — рече спокойно едрият мъж. — Той е препипал моя човек, взел е парите за откупа, пистолета, всичко. Уолдо имаше ли пистолет?

— Не.

— Налей ни по едно, душице — рече той. — Да, яко го подцених този приятел Уолдо.

Брюнетката размота свитите си крака и ни направи по едно уиски със сода и лед. Тя самата гаврътна още стотина грама без гарнитура и пак се сгуши на кушетката. Големите й черни лъскави очи ме наблюдаваха някак тържествено.

— Е, наздраве — вдигна чашата си едрият. — Не съм убивал никого, но сега ме чака бракоразводно дело. Излиза, че и ти не си убивал никого, както казваш, но си я оплескал в полицейския участък. По дяволите! Животът е пълен с неприятности, откъдето и да го погледнеш. Добре че все още си имам тази сладурана тук. Тя е белогвардейка, срещнах я в Шанхай. С нея си сигурен като в стоманен сейф, макар да има вид на главорез. Точно това й харесвам. Получаваш фасона без никакъв риск.

— Големи глупости дрънкаш — тросна му се момичето.

— Изглеждаш ми свестен — продължи едрият мъж, без да й обръща внимание. — Доколкото може да бъде свястно едно ченге, дето наднича през ключалките. Има ли някакъв изход?