Реймънд Чандлър - Червен вятър

— Ти каза какво? — изрече най-сетне с глас, кадифен като коричката на прегоряла филия.

— Колата ви. — Посочих през рамо, без да я изпускам от очи. Такива като нея използват нож.

Дългото цигаре падна много бавно покрай тялото й и цигарата се измъкна от него. Стъпках я и по този начин се озовах в коридора. Тя се отдръпна от мен и аз затворих вратата.

Коридорът беше с размерите на железопътна гара. Лампи в железни стойки блещукаха с розова светлина. В дъното на коридора имаше завеса от мъниста, подът беше застлан с тигрова кожа. Всичко това страхотно се връзваше с нея.

— Вие ли сте госпожица Колченко? — попитах, като нямаше какво друго да правя.

— Да, аз съм госпожица Колченко. Какво, по дяволите, искаш?

Сега ме гледаше така, сякаш бях дошъл да измия прозорците, но в неудобно време.

Извадих визитна картичка с лявата си ръка, протегнах й я. Тя помръдна леко глава, колкото да я прочете в ръката ми.

— Детектив? — промълви.

— Да.

Каза нещо на храчещ език. Сетне добави на английски:

— Влезте! Този проклет вятър изсушава кожата ми като цигарена хартия.

— Вече сме вътре — рекох. — Току-що затворих вратата. Не се втелявай, Назимова! Кой беше той? Дребосъкът?

Зад завесата от мъниста се прокашля мъж. Тя подскочи, сякаш я бяха боднали с вилица. Сетне се помъчи да се усмихне. Не излезе много сполучливо.

— Възнаграждение — рече тихо. — Ще почакате тук? Десет долара добро заплащане, да?

— Не — рекох. — Насочих бавно пръст към нея и добавих: — Той е мъртъв. Тя подскочи три педи нагоре и изврещя.

Рязко изскърца стол. Зад завесата се чуха тежки стъпки, показа се голяма ръка, която отметна завесата, и към нас се присъедини едър, рус здравеняк. Над пижамата си носеше лилав халат, дясната му ръка стискаше нещо в джоба. Застана съвсем неподвижен, щом мина пред завесата, стъпил здраво на леко разкрачени крака, вирнал брада, безцветните му очи като парчета мръсен лед. На такъв не можеш да отнемеш лесно топката.

— И какво има, скъпа? — Гласът беше плътен, неясен, с точно онази глуповата нотка, която се очаква от мъж, дето си пада по жени с позлатени нокти на краката.

— Дойдох относно колата на госпожица Колченко — поясних аз.

— Ами да беше си свалил шапката — рече той. — Ей така, за загрявка.

Свалих я и се извиних.

— Добре — каза и продължи да държи дясната си ръка в джоба. — Значи си дошъл относно колата на госпожица Колченко. По-нататък.

Промъкнах се покрай жената по-близо до него. Тя се отдръпна към стената и залепи длани на нея. Дамата с камелиите в ученическа постановка. Дългото цигаре лежеше празно в краката й.

Когато стигнах на два метра от едрия мъж, той рече спокойно:

— Чувам те и оттам. Само кротката. В джоба имам пистолет и ми се наложи да се науча да си служа с него. А сега какво относно колата?

— Човекът, който я заел, не можеше да я докара — рекох аз и доближих до лицето му картичката, която още държах. Той й хвърли бегъл поглед. После пак ме погледна.

— И какво от това?

— Винаги ли си така наперен — попитах, — или само когато си по пижама?

— Та защо не можа да я докара сам? — продължи той. — И пропусни сълзливите подробности.

Чернооката изхълца приглушено до мен.

— Всичко е наред, душице — рече мъжът. — Аз ще се оправя. Влез вътре.

Тя се изниза покрай двама ни и мина зад завесата. Почака малко. Едрият мъж не трепваше. Стоеше спокоен като жаба на слънце.

— Не можеше да я докара, защото някой го е пречукал — поясних. — Хайде, оправяй се.

— Така ли? Взе ли го със себе си да ми докажеш?

— Не — рекох. — Но ако сложиш вратовръзка и шапка, ще те заведа сам да видиш.

— Кой, по дяволите, каза, че си?

— Не съм казал. Реших, че можеш да четеш. — Подържах още малко картичката пред лицето му.

— А, точно така — рече той. — Филип Марлоу, частен детектив. Добре, добре. Значи трябва да дойда с теб и да видя… кого? И защо?

— Може би е откраднал колата.

Едрият мъж кимна.

— Това е идея. Може би я е откраднал. Кой?

— Дребният мургав мъж, в чийто джоб бяха ключовете от нея и който я беше паркирал зад ъгъла на жилищната сграда „Бърглънд“.

Обмисли димите ми без видими признаци на смущение.

— Има нещо в приказките ти — рече той. — Не много. Но все пак нещо. Предполагам, че тази нощ се провежда балът на полицаите. Та ти им вършиш цялата работа.

— Какво?

— На картичката пише, че си частен детектив. Да не би да водиш със себе си ченгета, които са тъй срамежливи, че чакат отвън?