Реймънд Чандлър - Червен вятър

Посочих сгъваемото легло и дрешника до него. Коперник бавно извърна глава натам, после ме погледна и отново премигна.

— И хлапакът имаше оръжие? — попита. Кимнах.

— Промъкна се зад гърба му. За това се иска кураж, Коперник. Момчето си заслужи една възможност. Дай да не го набъркваме в тая работа.

— Има ли заповед за арестуването му? — попита той.

— Още не, поне така твърди. Но го е страх, че ще има.

Коперник се усмихна.

— Аз съм от отдел „Убийства“ — рече той. — Нито съм чул, нито съм видял.

Посочих към мъжа на пода, окован в белезници и със запушена уста.

— Ти го пипна, нали? — рекох деликатно.

Коперник продължи да се усмихва. Извади широк белезникав език и замасажира с него дебелата си долна устна.

— Как го направих? — прошепна той.

— Извадихте ли куршумите от Уолдо?

— Разбира се. Дълги, калибър двайсет и две. Единият сплескан в реброто, другият е наред.

— Ти си предпазлив човек. Не пропускаш нищо. Да знаеш нещо за мен? Наминал си да провериш с какви пищови разполагам.

Коперник стана, после пак се отпусна на едно коляно до убиеца.

— Чуваш ли ме, човече? — попита, доближил лице до мъжа на пода.

Онзи измуча нещо неясно. Коперник се изправи и се прозина.

— Кой ли го е еня какви ще ги разправя. Продължавай, приятел.

— Не че си очаквал да намериш нещо у мен, но си искал да огледаш квартирата ми. И докато си душил там — посочих дрешника, — а аз съм си мълчал, защото може би ме е било яд, на вратата се чука. Той влиза. А след малко ти се измъкваш оттам и го пипваш.

— А! — Коперник се ухили широко, оголил зъби колкото един кон. — Става, приятел, фраснах го, турих му едно коляно и го пипнах. Ти нямаше никакво оръжие, а тоя тип се извърна много рязко към мен и аз го повалих назад с ляво кроше. Така добре ли е?

— Добре е — рекох.

— Така ли ще го разправиш в управлението?

— Да.

— Ще те пазя, приятел. Дръж се с мен добре и аз съм с теб. Забрави за оня хлапак. Обади ми се, ако трябва да му се помогне.

Дойде при мен и протегна ръка. Разтърсих я. Лепнеше като умряла риба. От лепкави ръце и собствениците им ми се повръща.

— Само още нещо — рекох. — Този твой партньор… Ибара. Няма ли да се позасегне, че не си го довел?

Коперник разроши косата си и избърса панделката на шапката си с голяма жълтеникава копринена кърпа.

— Оная чернилка ли? — подхвърли подигравателно. — Да върви по дяволите! — Доближи ме и задиша в лицето ми.

— И никакви грешки, приятел… с нашата история.

Дъхът му вонеше. Както и очаквах.

Бяхме само петима в стаята на началника на отдела, когато Коперник изложи историята: един стенограф, шефът, Коперник, Ибара и аз. Ибара беше килнал стола си към стената. Шапката му беше ниско нахлупена, но кротките му очи се виждаха под нея, а в ъгълчетата на ясно очертаната мексиканска уста беше застинала същата лека усмивка. Не гледаше право в Коперник. А Коперник изобщо не го поглеждаше.

Отвън в коридора ни бяха снимали с Коперник как се ръкуваме, Коперник с шапка на глава и с пистолет в ръка и със сурово, целеустремено изражение на лицето.

Обясниха, че са разбрали кой е Уолдо, но не могат да ми кажат. Не повярвах, защото шефът имаше на бюрото си снимка на Уолдо, правена в моргата. Добре изпипана, косата му сресана, вратовръзката на място, светлината насочена точно както трябва, за да накара очите му да блестят. Никой не би казал, че е снимка на мъртвец с два куршума в сърцето. Приличаше на професионален танцьор, който се колебае между блондинката и червенокосата.

Беше към полунощ, когато се прибрах у дома. Външната врата беше заключена и докато ровичках за ключовете, дочух тих глас от мрака.

Гласът каза само: „Ако обичаш“, но аз го познах. Обърнах се и загледах тъмния двуместен кадилак, паркиран встрани от служебния вход. Беше със загасени фарове. Отидох до колата.

— Голяма си глупачка — казах.

— Качвай се — каза тя.

Качих се, тя включи двигателя и подкара по „Франклин стрийт“, мина две преки и зави по „Кингсли драйв“. Горещият вятър продължаваше да пари кожата до мехури. От закътан от вятъра страничен прозорец се носеше мелодия по радиото. Имаше много паркирани коли, но тя намери свободно място зад малък, чисто нов открит пакард. Върху предното стъкло още стоеше лепенката на доставчика. След като паркира до тротоара, тя се облегна в ъгъла, опряла ръцете си в ръкавици на волана.

Сега беше облечена цялата в черно или може би тъмнокафяво, с малка кокетна шапка. Усетих сандаловото дърво в парфюма й.