Реймънд Чандлър - Червен вятър

Пак се почука. Дланите ми бяха изпотени. Изскърцах със стола си, станах и се прозинах шумно. Сетне отидох до вратата и я отворих — без пистолет в ръката. Грешка.

Отначало не го познах. Също като Уолдо, но може би поради обратната причина. През цялото време отсреща в бара той беше с шапка, а сега — гологлав. Косата му свършваше рязко точно там, откъдето трябваше да започва шапката. Над тази линия имаше твърда, бяла, непотяща се кожа, лъскава като тъканта на белег. Не изглеждаше просто с двайсет години по-стар. Беше съвсем различен човек.

Познах обаче автоматичния пистолет калибър 22 с големия мерник. Познах и очите му — празните играещи, плитки очи на гущер.

Беше сам. Допря съвсем леко пистолета до лицето ми и процеди през зъби:

— Да, аз съм. Хайде да влезем.

Отстъпих колкото да мине и спрях. Точно както би искал той, за да може да затвори вратата, без да се протяга. По очите му разбрах, че точно това иска от мен. Не бях изплашен. Бях парализиран.

Когато затвори вратата, накара ме да отстъпя още, бавно, докато усетих, че краката ми опират в него. Впи очи в моите.

— Шахматна масичка — рече. — Някой глупак тук играе шах. Ти ли?

Преглътнах.

— Не е съвсем така. Просто се забавлявам.

— За тази работа трябват двама души — изхриптя той тихо, сякаш при някой разпит полицаят го беше фраснал с палката през гръкляна.

— Това е задача — обясних. — Не е игра. Виж фигурите.

— Не разбирам.

— Сам съм — рекох и гласът ми трепна само колкото трябваше.

— Няма значение — рече той. — С мен е свършено, така или иначе. Някой копой ще ме надуши утре, другата седмица, има ли значение. Просто не харесах физиономията ти, приятел. И онова самодоволно мамино синче с бялото сако, дето е играл ляв защитник в отбора на Фордхам 2 2 Университет в град Ню Йорк — Б.пр. или другаде. По дяволите такива като вас.

Не казах нищо, не помръднах. Големият мерник одраска бузата ми леко, почти гальовно. Мъжът се усмихна.

— Пък и ще свърша добра работа — рече той. — За всеки случай. Стара кримка като мен не оставя чисти отпечатъци… дори като е къркан. А ако няма ясни отпечатъци, единственото нещо срещу мен са двама свидетели. По дяволите! Зле ти се пише, приятел. И май си го знаеш.

— Какво ти е сторил Уолдо? — Помъчих се въпросът да прозвучи така, сякаш наистина се интересувам, а не че просто не искам да се разтреперя здравата.

— Натопи ме за един банков обир в Мичиган, та ми нахлузи четири годинки. Снеха обвинението срещу него. Четири години в Мичиган не е околосветско пътешествие. В тия щати с доживотните присъди знаят как да те накарат да си налягаш парцалите.

— Откъде знаеше, че той ще дойде там? — изграчих аз.

— Не знаех. Вярно, търсех го. Щеше ми се да го срещна, разбира се. Мярнах го на улицата предната вечер, но го загубих. Дотогава не бях го търсил. После започнах. Симпатяга е този Уолдо. Как е той?

— Мъртъв — рекох.

— Още ме бива — изкикоти се той. — Пиян или трезвен. Ама оттук нататък май няма да ме черпят баница. Разбраха ли вече кой съм?

Не му отговорих достатъчно бързо. Ръгна ме с пистолета в гърлото, задавих се и едва не посегнах инстинктивно към него.

— Не — предупреди ме той тихо. — Не. Не си толкоз тъп.

Отдръпнах ръцете си, отпуснах ги покрай тялото си, с извърнати към него длани. Той очакваше от мен да ги държа точно така. Не беше ме докоснал освен с пистолета. Изглежда, не го интересуваше дали и аз нямам оръжие. Нищо чудно… ако си беше наумил онова, единственото.

Май нищо не го интересуваше особено, щом като се беше върнал в квартала. Може горещият вятър да му бе подействал. Вятърът блъскаше в затворените прозорци както прибой под кея.

— Свалиха отпечатъци — рекох. — Не знам доколко ги бива.

— Сигурно ги бива… но не и за телетипа. Ще им трябва време да ги пратят с въздушна поща до Вашингтон и обратно, за да ги проверят както трябва. Питай ме защо съм тук, приятелче!

— Чул си разговора между мен и момчето в бара. Казах му името си, къде живея.

— Това обяснява „как“, приятел. Аз попитах „защо“. — Усмихна ми се. Отвратителна усмивка, ако е последната, която му е писано на човек да види.

— Остави — рекох. — Палачът не те кара да гадаеш защо е до теб.

— Виж ти, пък и се перчиш. След теб ще навестя оня, малкия. Проследих го до дома му от полицейското, но според мен ти трябва пръв да го отнесеш. Проследих го от общината до дома му с наетата от Уолдо кола. От управлението, приятел. Какви тъпанари са тия ченгета. Можеш да седнеш в скута им, пак няма да те познаят. Затичай се да хванеш трамвая и те ще открият огън с картечници, ще пречукат двама пешеходци, таксиджия, заспал в колата си, и някоя стара чистачка на втория етаж с парцала в ръка. А изтървават оня, дето го гонят. Много са тъпи, проклетите му ченгета!