Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Знам, че в някой млади творци, а и в по-възрастните, има един неизречен упрек към мен заради високите, според неупрекващите на глас, оценки към двама от младите поети: Яна Кременска и Людмил Рашев. Аз не крия, че обичам тези двама поети. Защо? Тяхната поезия и техните търсения са искри от същия огън, успоредици на нещо и от моите търсения, част от разбиранията ми за бавното и продължително, вървяло през поколения, натрупване на таланта, и начините за художествената му реализация. Метафоричното богатство при Яна Кременска, при Людмил Рашев — умението да се изпълни смислово до край, да се разшири до възможния предел всяко художествено хрумване, и то да получи завършеност във формата си, не може да не бъдат адмирирани, не може всеки, разбиращ творческия процес, да не направи зависещото от него, да не остави разкритото богатство да се разпилее, да не се реализира. Не съм имал предвид разумния съвет на Максим Горки: „Казвай по-често на един човек, че е добър и той ще стане добър… похвалата понякога е по-въздействаща и по-възпитателна в изкуството, отколкото най-заслужения и справедлив упрек.“ Имах личен опит — една голяма руска поетеса преди години ми казваше: „Критиката може да те направи съобразяващ се, предпазващ се. Но не и самовзискателен… Аз ще ти помагам по особен начин — ще те обичам. От обич се израства невероятно, неочаквано за други… Обичаният става взискателен към себе си заради обичащите го.“

Като говоря за двамата, трябва да кажа, че с обич обгръщам и творческия път на Ралица Челебонова, Светла Дамяновска, Полина Лазарова, Вера Балева, Виктория Иванова, Ани Николова, и на десетки още талантливи деца на врачанската земя.

Десет години отделят първата стихосбирка на Людмил Рашев „Мълчание от думи“ от „Килерът“.

Той не бързаше да издаде втора книга, но бързаше да търси отговорите за този прекалено стар „нов начин на живот“, в който талантът е набутан в килера. В гостната — посредствеността.

През тези, неописуемо дълги, години той се вглеждаше както в своя, така и в живота на народа. Вглеждаше се, с погледа на часовникаря, в детайлите на думите, в съзвучията, в галенето и чуждеенето им. Той се учеше, и много често сполучваше, да изпълва със съдържание всяка, дори най-странна, форма, както и да придава форма на най-странното съдържание. В предговора към книгата му съм писал — длетото, с което работи, е бавно, но фино. То е лесно уморимо, не винаги сигурно. То се връща често назад и оглежда пак, вече с очите на човек, преминал веднъж същия път. И след поредния удар словото става още по-звънко, прозирно, но и по-дълбоко. Той изпревари мнозина от българските поети. И не само в неговата възраст.

Това не е поза. Не е, още, и постижение. То е посока. Поетът, всъщност, извървява пътя към съкровеното — да бъде другодум. Гласът му да е автентичен, да не го смесваме с други гласове. Истината е, че този път е труден. Поетът е на пътя, не го е извървял. Самото вървене е част от разкриването на таланта. Тук, за разлика от спортистите, колкото повече опит набираш, толкова по-бавно се върви, съпротивата на „пътя“ става все по-ожесточена. Защото няма по-трънлив път от този към съвършенството. И по-щастлив.

Пътьом, в стихотворението „Кратко небе“, той ще забележи защо „векува восъчната пита“:

Но още:

И не „кипва“ поетът как „хорските приказки приказват“ за него:

В това стихотворение, което би трябвало да носи заглавието „Приказка за Палечка“, е „осчетоводена“ мъката на поета и мъката на творчеството.