Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Поетесата сама като че гори с „жаждата на огъня/ на онзи огън, тръгнал към морето,/ със мисълта да се удави…“

Яна Кременска разтваря съмненията си в неверието на околния човек. Когато е сигурно, че „тук няма сигурност“, „и думите са казани на халост“, когато нещата от живота губят реалността си

Как да се живее в свят, вторачен в невзрачното битие и забравил за птиците, песните, мечтата. Как да живее самата птица, която „много вярва в най-високото/ и винаги целта й е небето“?

„В средата на много други измислици“ авторката някак естествено стига до „после“, до „след нас“.

Поезията на Яна Кременска е красива, но и вътрешно подредена и дълбока.

И към финала на книгата, в стихотворението „Същото е“, може би и без да е търсено съзнателно, Яна Кременска е успоредила и събрала дотукашните си поетически усилия, събрала е „Пастирка на звезди“, „Събирай ме понякога от думите“ и „Адажио“, дотукашните трепети и болки на оголените сетива:

Същото е, ще кажа аз на младата и пренадарена от природата поетеса Яна Кременска, като живота. Със адските му тревоги, тъги и неволи, с безпътието понякога, но и с безкрайната му красота, на която толкова рядко хората обръщат внимание, забравяйки, че възможността да я откриват и да й се радват се дава в един единствен, еднократен човешки живот.

Завършвайки си позволявам да твърдя, че Яна Кременска е един от редките и прекрасни цветове на българската поезия. И дано Бог и тя самата го опазят, за радост на ония души, сърца и умове, които в крехката и възвишена лъчезария на поезията намират ориентири в пътя и опора за съществуването.

2003 г.

На пръв поглед той е „малко отнесен“, много непрактичен, нерешителен, немъжествен, сравняван с поетите от неговото поколение.

На пръв поглед той загуби много време, години, загледан в един неголям по обема си „килер“ в непрактичното свое земно жилище.

На пръв поглед с такъв другар ще ти е трудно в пътя, а ако е съперник — е лесен за отстраняване или побеждаване.

На пръв поглед… Но само на пръв поглед е такъв човекът и поетът Людмил Рашев.

… Няколко години преди промените прочетох стиховете на млад стрелочник. Имам брат жепеец, „ръководител движение“, знаех каква е житейската трудност на човека — стрелочник. Може би това спомогна за по-голямата ми отзивчивост.

След като беше представен пред обичащите поезията, след публикации в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Литературен форум“, алманах „Околчица“ и други литературни издания, започна тиха и уморителна „лабораторна“ работа. Всяка дарба има необходимост от продължително самовглеждане, от „шлифоване“, от изясняване на личния глас и формата, необходима за този глас.

Людмил Рашев бавно, но сигурно навлизаше в трудни пластове, разширяваше поетическия си кръгозор. Поезията му набираше сила, неподозирана сила в иначе все още младежката неукрепналост и неподготвеност за поредните тежести, които животът не спираше да му поднася. И се появиха първите, вярно изразяващи същността на поета Людмил Рашев стихове: