Сезоните на думите са хубави,
защото след цвета, завързват смисъл.
И плод да се роди — ще го откъснат.
Или останал неоткъснат ще изгние
до много непотребната подкова,
останала от никой ненамерена.
(„Фламенко“)
Поетесата сама като че гори с „жаждата на огъня/ на онзи огън, тръгнал към морето,/ със мисълта да се удави…“
Ти знаеш, че гласът на тишината
е по-горчив от всички думи приживе,
но знаеш още, че горчивото
е сто пъти по-сладко от отровата —
от сладост да ти лепнат устните.
(„Рондо“)
Яна Кременска разтваря съмненията си в неверието на околния човек. Когато е сигурно, че „тук няма сигурност“, „и думите са казани на халост“, когато нещата от живота губят реалността си
И има живи мъртъвци, които
се търсят да се потвърдят в очите
на всичките себеподобни
и си вярват.
Тук има мъртъвци, които са забравили,
че някъде в небето има птици,
че птиците се връщат всяка вечер
във градовете си,
по своите дървета.
Как да се живее в свят, вторачен в невзрачното битие и забравил за птиците, песните, мечтата. Как да живее самата птица, която „много вярва в най-високото/ и винаги целта й е небето“?
Не искам да си само моя песен,
засвирена от луднали по лятото
щурци, и чучулиги, и светулки.
Сега ти подарявам всички думи,
и всичките морета, с всички риби.
Но във вълните жаждата ми хлипа
неутешимо по небетата.
Небетата на всички волни птици
безумно влюбени по най-високото.
(„Само думи“)
„В средата на много други измислици“ авторката някак естествено стига до „после“, до „след нас“.
А „после“ не е имало, защото
след нас са избуяли само плевели
и диви храсти…
(„Писмо“)
Поезията на Яна Кременска е красива, но и вътрешно подредена и дълбока.
И съм си аз, и сигурно съм хубава,
защото се оглеждам във очите ти
и помирявам себе си със твоите желания.
(„Без повод“)
И към финала на книгата, в стихотворението „Същото е“, може би и без да е търсено съзнателно, Яна Кременска е успоредила и събрала дотукашните си поетически усилия, събрала е „Пастирка на звезди“, „Събирай ме понякога от думите“ и „Адажио“, дотукашните трепети и болки на оголените сетива:
Сгушвам се в гнездо на облак,
ще поплача тихо…
Свършиха се думите за стихове.
Пиша вятъра,
Заплитам го в косата
на небето.
А небето се целува със земята.
като в театър.
……
Същото е, като утре,
като после, като винаги…
Същото е, ще кажа аз на младата и пренадарена от природата поетеса Яна Кременска, като живота. Със адските му тревоги, тъги и неволи, с безпътието понякога, но и с безкрайната му красота, на която толкова рядко хората обръщат внимание, забравяйки, че възможността да я откриват и да й се радват се дава в един единствен, еднократен човешки живот.
Завършвайки си позволявам да твърдя, че Яна Кременска е един от редките и прекрасни цветове на българската поезия. И дано Бог и тя самата го опазят, за радост на ония души, сърца и умове, които в крехката и възвишена лъчезария на поезията намират ориентири в пътя и опора за съществуването.
2003 г.
„Килерът“ на Людмил Рашев — светъл хол за поезия
На пръв поглед той е „малко отнесен“, много непрактичен, нерешителен, немъжествен, сравняван с поетите от неговото поколение.
На пръв поглед той загуби много време, години, загледан в един неголям по обема си „килер“ в непрактичното свое земно жилище.
На пръв поглед с такъв другар ще ти е трудно в пътя, а ако е съперник — е лесен за отстраняване или побеждаване.
На пръв поглед… Но само на пръв поглед е такъв човекът и поетът Людмил Рашев.
… Няколко години преди промените прочетох стиховете на млад стрелочник. Имам брат жепеец, „ръководител движение“, знаех каква е житейската трудност на човека — стрелочник. Може би това спомогна за по-голямата ми отзивчивост.
След като беше представен пред обичащите поезията, след публикации в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Литературен форум“, алманах „Околчица“ и други литературни издания, започна тиха и уморителна „лабораторна“ работа. Всяка дарба има необходимост от продължително самовглеждане, от „шлифоване“, от изясняване на личния глас и формата, необходима за този глас.
Людмил Рашев бавно, но сигурно навлизаше в трудни пластове, разширяваше поетическия си кръгозор. Поезията му набираше сила, неподозирана сила в иначе все още младежката неукрепналост и неподготвеност за поредните тежести, които животът не спираше да му поднася. И се появиха първите, вярно изразяващи същността на поета Людмил Рашев стихове:
Читать дальше