Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Преди години литературният критик Наташа Манолова, писа за получени по пощата стихове във в. „Народна младеж“: „Непознато, не срещано в печата име и стихове, които веднага те печелят с нещо напористо и свежо… Един характерен, искрен глас набира сили в младата ни лирика…“

Лиана Даскалова ще се отзове така: „Поезията на Яна Кременска прилича на песен — има своя музикалност, своя тоналност. Това градско чедо изповядва неочаквана близост с майката природа, държи се за нейната пола, гали се, не иска да се откъсне. И може би затова поезията на Яна Кременска е свежа, хубава като името й… Тя е млада и ние усещаме тази младост, нейното слънчево отношение към света, към хората. Готова е да начупи хоризонта, за да раздава обич, да предлага нежност в шепите си. Белият лист при нея не е бял, а цветен като цветните сънища и мечти. Толкова росна свежест има в тази поезия, че наистина сред словата откриваш ту щурче, свирещо на своя тънък летен лък, ту паяжинна нишка от стрък до стрък…“

Редакторката на нейната първа книга, поетесата Надя Попова отбелязва, че „Яна Кременска си дава сметка за сложността на живота, за илюзорността на хармонията, която уж е в нас и край нас, а всъщност все ни убягва.“ („… някъде дълбоко в мозъка ми се чупят стъклени мостове. Затягат се около мен оковите на земната ми същност“). Тя е проумяла, че „от пелин света горчи“, но ни говори… за радостта, за съпротивата на младата, жизнена личност, за нейните предизвикателства към рутинното и сковаващото… „Не ми завиждайте за любовта, която в думи съм превърнала“. Тук стигаме до разковничето, до вечното драматично противоречие, гениално изразено от Марина Цветаева: „Ибо раз голос тебе, поет, дан — остальное взято“. Това е проклятието на думите, на творческия импулс, на разяждащия червей, който никога не ти дава възможност да избегнеш самоанализа и разлагането на палитрата на отделните й цветове; не ти позволява да останеш до първичността на преживяването. Ето защо дръзналата да се провъзгласи за „пастирка на звезди“ не може да бъде само жена, просто езичница, и нейната молба към любимия „Само ме научи как да живея без да чакам и без да помня“, допълнена с изреченото в „Молитва II“: „Внимателно да гълтам дозите безочие. Да оцелея… Да не искам повече“ събуждат асоциацията за Далчевото „Научи ме, Господи велик, да живея като всички хора“. Уви, невъзможно е.

Втората стихосбирка на Яна Кременска — „Събирай ме понякога от думите“ показа, че младата поетеса върви по възходящ път, а изводите и оценките от ранната й поява на поетическия небосклон са били верни. И в тези стихове го има особеното усещане за щастие, омесено в тънка печал и неопределима болка. Тя продължава да се самоотбранява достойно, като всяко стоварено щастие или нещастие върху деликатната й сетивност превръща в поезия.

„Адажио“, третата посока в поетическото саморазкриване на поетесата, е симптоматична — тя хем е доразвитие на започнатото в „Пастирка на звезди“ и „Събирай ме понякога от думите“, хем е разделна книга… Защото, ако се опрем на традиционната критика, тя е отново, и преимуществено, книга за любовта, но това е само първият пласт. Под основния текстови пласт текат буйни „други“ води. В тях се мие и извайва особен философски камък. В първия пласт уж нещата са дотукашните:

Или:

Или:

Доразвитие, или част от дотукашното е и този, макар и прекрасен, текст из стихотворението „Пианисимо“:

Тази поезия е истинска и красива. Поезия на дълбоките чувства и ранимата чувствителност. Поезия, в която всеотдайността е взискателна. Но изведнъж в книгата зазвучават по-дълбоки, пресяти от живота истини. И колкото и да смятаме, че дълбоката мисъл може да нарани поетичността, тук се е получило обратно — самата поезия се е повдигнала на пръсти, очите са се вгледали и по-надалеч, и в по-дълбоки пластове, душата е преболедувала дребното, и късовете прозрения са обляни с особена светлина. Там, „в средата на много други измислици“ Яна Кременска признава: „и ме е страх от крехкостта на нещото“, и пита: „Забравили ли сме какво са съвести/ и още хиляди виновности…“. Там „в тъмното се галят/ омразата и любовта“, „… остриета/ режат залеза…“ Там: