Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

4 септември

„Мило дневниче,

Днес ще се случи нещо ужасно.

Не зная защо написах това. Налудничаво е. Няма никаква причина да бъда разстроена. Имам всички основания да бъда щастлива, но…

Но часът е пет и половина сутринта, а съм будна и изплашена. Опитах се да се успокоя, че всичко се дължи на часовата разлика между Франция и тук. Но това не обяснява защо се чувствам толкова уплашена. Като изгубена.

Онзи ден, докато леля Джудит, Маргарет и аз се връщахме с колата от летището, ме обзе странно чувство. И щом завихме по нашата улица, изведнъж си казах: «Мама и татко ни чакат у дома. Мога да се обзаложа, че ще ги заваря на предната веранда или във всекидневната, да надничат през прозореца, ролкова много ми липсват.»

Зная. Това звучи напълно налудничаво.

Но дори когато видях къщата и празната предна веранда, аз още продължавах да се чувствам така. Потичах по стъпалата, стигнах на един дъх до вратата и почуках, и когато леля Джудит отключи вратата, нахлух вътре и се заковах в коридора, очаквайки да чуя как мама слиза по стъпалата или татко се провиква от кабинета си.

Точно тогава леля Джудит тръшна с трясък куфара на пода пред мен и отрони една тежка въздишка, преди да изрече: «Е, вече сме си у дома.» А пък Маргарет се засмя. И тогава ме връхлетя най-ужасяващото чувство през целия ми живот. Никога не съм се чувствала толкова изцяло и напълно изгубена.

У дома. Аз съм си у дома. Защо тогава имам чувството, че съм на чуждо място?

Родена съм тук, във Фелс Чърч. Винаги съм живяла в тази къща. Винаги. Това е добрата ми стара стая с белега от изгоряло върху една от дъските на пода, където бяхме угасили цигарите си, когато двете с Каролайн се промъкнахме да пушим тайно и едва не се задавихме до припадък. Мога да погледна през прозореца и да видя голямата дюля, по която Мат и приятелите му се бяха покатерили преди две години, за да провалят пижаменото ми парти за моя рожден ден. Това е моето легло, моя стол, моята тоалетна масичка.

Но сега всичко ми изглеждаше толкова странно, все едно никога не съм принадлежала на това място. Сякаш не съм попаднала на мястото си. И най-лошото е, че имам чувството, че принадлежа някъде другаде, но не зная къде.

Вчера бях твърде уморена, за да отида за раздаването на учебната програма.

Мередит е взела графика с часовете ми, но не ми се говореше с нея по телефона. Леля Джудит обясняваше на всеки, който се обади, че съм изтощена заради часовата разлика и че сега спя дълбоко, но през цялата вечеря ме гледаше със странно изражение на лицето.

Днес обаче ще ми се наложи да се видя с всички от групата. Вероятно ще се срещнем на паркинга преди началото на часовете в училище. Затова ли съм толкова изплашена? Дали не се страхувам от тях?“

Елена Гилбърт спря да пише. Вгледа се в последния ред, който беше написала, после поклати глава, все още с писалката в ръка, надвесена над малката тетрадка с подвързия от синьо кадифе. После с внезапен рязък жест вдигна глава и захвърли писалката и тетрадката към големия прозорец в нишата, където те паднаха, без да се повредят, върху тапицираната седалка под прозореца.

Това беше пълен абсурд.

Откога тя, Елена Гилбърт, се плашеше от срещите с хората? Откога бе започнала да се страхува от всичко? Изправи се и с гневен жест напъха ръце в ръкавите на кимоното от червена коприна. Дори не погледна към изкусно изработеното огледало от викторианската епоха над нощната масичка от черешово дърво, защото знаеше какво ще види в него. Елена Гилбърт: самоуверена и сдържана; руса и слаба; винаги в крак с последните модни тенденции; в последния клас на гимназията; момичето, желано от всяко момче; момичето, каквото всяко друго момиче искаше да бъде. Която тъкмо сега беше смръщила лице и стиснала устни. Което бе крайно необичайно за нея.

Една гореща баня и малко кафе ще ме поосвежат, каза си тя. Сутрешният ритуал с миенето и преобличането винаги я успокояваше. Този път се забави малко повече, защото трябваше да подреди новите си дрехи, донесени от Париж. Накрая си избра бледорозова блуза и бели ленени шорти, с които приличаше на малинов сладолед. Достатъчно апетитен, за да бъде изяден, помисли си тя, докато огледалото й показваше едно симпатично момиче, многозначително усмихнато. Страховете, които преди малко я измъчваха, тутакси се стопиха и бяха забравени.

— Елена! Къде си? Ще закъснееш за училище! — чу се отдолу приглушен глас.