Л. Смит: Пробуждането (Книга първа)

— Харесва ли ти? Мисля, че така ме прави по-висока — Бони разклати бухналата си коса и се усмихна. Кафявите й очи искряха от възбуда. Сърцевидното й лице сияеше.

Елена продължи нататък.

— Мередит, ти въобще не си се променила.

Прегърнаха се сърдечно. Мередит най-много й липсваше от всички насъбрали се тук, помисли си Елена, докато оглеждаше високата си приятелка. Мередит никога не носеше грим, но не се и нуждаеше при съвършената си матова кожа и гъстите си черни мигли. В момента едната й изящна вежда бе повдигната, докато внимателно изучаваше Елена.

— Е, косата ти е изсветляла от слънцето… Но къде ти е тенът? Мислех си, че си била на Френската Ривиера.

— Знаеш, че никога не хващам тен. — За доказателство Елена й протегна двете си ръце. Кожата й беше безупречна, като порцелан, красива и прозираща като кожата на Бони.

— Почакай за минута. Това ми напомни нещо — прекъсна я Бони, като грабна едната ръка на Елена. — Знаеш ли на какво ме научи братовчедка ми това лято? — И преди някой друг да успее да се обади, тя обяви с триумфиращ тон: — Да гледам на ръка!

Последваха ахкания, а някой се изсмя подигравателно.

— Смейте се, докато можете — изрече Бони, без ни най-малко да се смути. — Братовчедка ми ме увери, че съм медиум. А сега позволете ми да… — И тя впери поглед в дланта на Елена.

— Да побързаме, че ще закъснеем — нетърпеливо я подкани Елена.

— Добре де, добре. Сега, това тук е линията на живота ти… или беше линията на сърцето? — Някой от тълпата се изкикоти. — Тихо. Нищо не мога да видя заради вас. Ето, виждам… виждам… — Внезапно лицето на Бони пребледня, като изплашена от неочаквано видение. Кафявите й очи се разшириха, но сякаш вече не се взираше в ръката на Елена. Все едно гледаше през нея — към нещо плашещо.

— Ще срещнеш висок чернокос непознат — пошушна Мередит зад нея.

Това предизвика още повече кискане.

— Чернокос, да. Непознат, да… но не и висок. — Гласът на Бони прозвуча глухо, като долитащ отдалече.

— Макар че — продължи тя след малко — някога е бил висок. — Кафявите й очи се вторачиха изумено в лицето на Елена. — Но това е невъзможно… нали? — Пусна ръката на Елена едва ли не с уплаха. — Повече не искам да ти гледам.

— Добре де, шоуто свърши. Да вървим — обяви Елена пред останалите с леко раздразнен тон. Винаги бе възприемала триковете на медиумите като това, което си бяха — номера. Тогава защо се бе подразнила? Само защото тази сутрин самата тя се бе държала като откачена…

Момичетата се запътиха към сградата на училището, но се спряха, като чуха шума от мощния двигател на един автомобил.

— Брей, вижте, каква кола! — възкликна Каролайн.

— Какво порше — поправи я Мередит с хладен тон.

Елегантното черно Порше 911 Турбо прекоси паркинга с леко бръмчене, търсейки свободно място, прокрадвайки се плавно като пантера, дебнеща плячката си.

Колата спря, вратата се отвори и те се загледаха в шофьора.

— О, Боже мой! — прошепна Каролайн.

— Заслужава си още веднъж да го повториш — ахна Бони.

От мястото, където бе спряла, Елена видя слабото му, но мускулесто тяло. Носеше впити избелели джинси, които вероятно едва отлепваше от бедрата си преди лягане; прилепнала тениска, кожено яке с необичайна кройка. Косата му беше вълниста… и черна.

Но не беше висок. По-скоро среден на ръст.

Елена въздъхна.

— Кой е този маскиран мъж? — попита Мередит. Забележката й беше уместна, понеже слънчевите му очила напълно закриваха очите и засенчваха лицето му като маска.

— Ами някакъв маскиран непознат — обади се насмешливо някой от групата и веднага се надигна дружен хор от гласове.

— Видяхте ли му якето? Италианско е, от Рим.

— Откъде пък знаеш? През целия си живот не си пътувала по-далеч от Рим 1 1 Град с население около 35 000 жители близо до езерото Онтарио. — Бел.прев. в щата Ню Йорк!

— Ох-ох. Виж го само как се оглежда, Елена. Като ловец.

— С такъв като него — Нисък-Чернокос-и-Красив, не е зле винаги да си нащрек.

— Не е нисък. Съвършен е!

Сред глъчта внезапно се извиси гласът на Каролайн:

— О, хайде, Елена. Вече имаш Мат. Какво повече искаш? Пък и какво можеш да правиш с двама, което не можеш с един?

— Същото, само дето ще е по-дълго — обади се Мередит и групата избухна в смях.

Момчето заключи колата и закрачи към училището. Елена го проследи с небрежен поглед, докато останалите момичета се скупчиха около нея. За миг в нея се надигна раздразнение. Не можеше ли поне веднъж да отиде някъде, без да я следва цяла тълпа по петите? Но Мередит улови погледа й и тя не можа да сдържи усмивката си.