Л. Смит: Пробуждането (Книга първа)

— Ето, взех програмата — провикна се Франсес и размаха един лист, когато Елена се настани на тяхната маса.

— И аз имам добра вест за теб — важно заяви Бони. — Изслушай какво имам да ти казвам, Елена. Той е в моя клас по биология, а на всичкото отгоре аз седя точно срещу него. Името му е Стефан, Стефан Салваторе. От Италия е. Живее под наем при старата госпожа Флауърс, в пансиона й на края на града. — Тя въздъхна. — Толкова е романтичен. Каролайн например вече успя да изпусне учебниците си точно пред него и той се наведе, за да ги вдигне от пода и да й ги подаде.

Елена присви лице в недоволна гримаса.

— Колко нескопосано от страна на Каролайн. Какво друго се случи?

— Е, ами това е всичко. Той всъщност въобще не говори с нея. Виждаш ли, това момче през цялото време се държи толкова мистериозно. Господин Ендикот, учителят ми по биология, се опита да го накара да си свали тъмните очила, но не успя. Непознатият му обясни, че ги носел поради някаква медицинска причина.

— И каква е тази медицинска причина?

— Не зная. Може би страда от смъртоносна болест и дните му са преброени. Няма ли да е ужасно романтично?

— О, много! — насмешливо ахна Мередит.

Елена се взря в листа хартия, който Франсес й подаде. След малко прехапа устни.

— Ще бъдем заедно в седмия час, по европейска история. Някоя от вас ще бъде ли в този клас?

— Аз трябва да присъствам — обясни Бони. — А мисля, че и Каролайн ще бъде с нас. О, да, може би и Мат. Сега си спомних, че вчера спомена нещо за това какъв късмет извадил, като попаднал в часа на господин Танър.

Страхотно, помисли си Елена, взе вилицата и я заби в картофеното пюре. Явно седмият час се очертаваше да бъде крайно интересен.

Стефан се радваше, че първият му учебен ден вече беше на привършване. Искаше поне за няколко минути да се измъкне от тези пренаселени класни стаи и коридори.

Толкова много хора имаше тук. Толкова много различни мнения и съзнания, вкусове и преценки. Свят му се завиваше от напрежението да се ориентира сред множеството духовни нагласи. От години не беше попадал сред такова многолюдно гъмжило.

Сред всички в училището особено изпъкваше едно от момичетата.

Тя беше сред онези, които го бяха наблюдавали при влизането му през главния коридор на училището. Още не знаеше как изглежда тя, но усещаше, че е силна личност. Сигурен бе, че лесно ще я познае, ако я срещне отново.

Засега поне през първия ден на маскарада бе оцелял. Само два пъти беше използвал Силите, и то съвсем пестеливо. Но беше уморен и — трябваше да го признае за съжаление — огладнял. Явно заекът не му беше достатъчен.

По-късно ще се тревожи за това. Намери класната стая за последния час и седна на един от свободните чинове. И незабавно долови онова духовно присъствие.

Сияеше на ръба на съзнанието му — златиста светлина, мека и в същото време вибрираща. За пръв път успя да определи от кое момиче се излъчва. Тя седеше точно пред него.

В мига, в който си го помисли, тя се обърна и той видя лицето й. Едва не ахна от изненада.

Катрин! Но това, разбира се, не можеше да е вярно. Катрин отдавна беше мъртва; никой не знаеше това по-добре от самия него.

Все пак приликата беше необикновена. Тази бледозлатиста коса, толкова красива, че изглеждаше като блестяща на светлината. Тази млечнобяла кожа, която винаги му напомняше за лебеди, за алабастър, леко розовееща около скулите. А очите… Очите на Катрин имаха цвят, какъвто той не бе виждал никъде другаде — по-тъмен от синьо небе, богато наситен като цвета на лапис лазули 2 2 Лапис лазули или лазурит (лазурен камък) е много красив син минерал; широко използван от бижутерите. — Бел.прев. върху обшита със скъпоценности лента, опасваща челото й. Това момиче имаше абсолютно същите очи!

И на всичкото отгоре сега бяха насочени точно към него. Най-малко от всичко искаше да мисли за Катрин. Не желаеше да гледа това момиче, което му напомняше за нея. И въобще не желаеше повече да усеща присъствието й. Прикова погледа си надолу, към чина, докато се опитваше да блокира съзнанието си. Момичето пред него най-после се обърна напред.

Явно беше наранена. Долови го въпреки старанията си да блокира съзнанието си. Обаче не се трогна. Всъщност дори се зарадва, тъй като се надяваше обидата да я държи по-надалеч от него. А и освен раздразнение, той не изпитваше никакви други чувства към нея.

Продължаваше да си го повтаря, докато седеше на чина, без да обръща внимание на монотонния глас на учителя. Но усещаше слабото ухание на парфюма й — може би на теменужки. Грациозният й бял врат бе надвесен над учебника, а меката й коса падаше като златист водопад от двете му страни.