Л. Смит: Пробуждането (Книга първа)

— Благородството задължава — тихо рече Мередит.

— Какво?

— Щом ще ставаш кралица на училището, ще трябва да си поемаш последиците.

Елена се намръщи, докато влизаха в училището. Пред момичетата се очерта дългият коридор, по който далече напред една фигура с джинси и кожено яке се мярна за миг, преди да изчезне през вратата на училищната канцелария. Елена забави крачка, докато вървеше към канцеларията, и накрая се спря пред таблото с обявите. Престори се, че ги чете, но всъщност искаше да надникне през прозореца до таблото, откъдето се виждаше вътрешността на канцеларията.

Другите момичета зяпаха през прозореца и се кискаха.

— И отзад изглежда добре.

— Това яке определено е „Армани“.

— Мислиш ли, че е чужденец?

Елена наостри слух, за да чуе името на момчето. Изглежда вътре ставаше нещо. Секретарката на училищната администрация госпожа Кларк поклати глава, докато оглеждаше някакъв списък. Момчето каза нещо, но госпожа Кларк само вдигна ръце, сякаш отвръщаше: „Какво мога да направя аз?“. После отново заби пръст в списъка и поклати глава в знак на окончателен отказ. Момчето понечи да си тръгне, после се спря. И когато госпожа Кларк го погледна, изражението на лицето й се промени.

Сега момчето държеше слънчевите си очила в ръка. Госпожа Кларк сякаш беше смаяна от нещо. Елена я видя как примигна няколко пъти. Устните й безмълвно се отвориха и затвориха, сякаш безуспешно се опитваше да проговори.

На Елена й се искаше да можеше да види нещо повече от него, а не само тила му. Сега госпожа Кларк трескаво ровеше сред документите, изглеждайки озадачена. Накрая намери някакъв формуляр и написа нещо на него, преди да го обърне и подаде на непознатия посетител.

Момчето написа нещо кратко върху него — навярно се подписа, — преди да й го върне. За секунда госпожа Кларк се взря в листа, сетне се разрови в друга купчина бумаги и накрая му подаде нещо, приличащо на учебна програма. Погледът й нито за миг не се откъсна от него, докато той пое документа от ръката й, кимна с глава в знак на благодарност и се насочи към вратата.

Елена вече изгаряше от любопитство. Какво ставаше там? И как ли изглеждаше лицето на непознатия? Но на излизане от канцеларията очите му отново бяха скрити зад слънчевите очила. Обзе я горчиво разочарование.

Поне успя да зърне останалата част от лицето му, докато той се отдалечаваше по коридора. Черната му къдрава коса обрамчваше толкова фини черти, че можеше да бъде лице от римска монета или медальон. Високи скули, класически прав нос… и уста, която може цяла нощ да те държи будна, въздъхна Елена. Горната му устна беше тъй красиво изваяна, леко чувствена, дори сладострастна. Глъчта, вдигана от момичетата в коридора, секна моментално, все едно някой я бе изключил.

Повечето от тях сега бяха извърнали погледи от него и зяпаха към нея. Елена остана до прозореца, тръсна леко глава, дръпна панделката от косата си и тя се разпиля по раменете й.

Без да погледне нито наляво, нито надясно, момчето продължи надолу по коридора. Хор от въздишки и шепот се надигна в мига, в който изчезна от погледите на момичетата.

Елена не чу нищо.

Той бе минал съвсем близо покрай нея, помисли си замаяното момиче. При това, без да я погледне.

Като в просъница чу звънеца. Мередит дърпаше ръката й.

— Какво?

— Казах, че това е учебната ти програма. Трябва да се качим на втория етаж за часа по тригонометрия. Хайде!

Елена се остави Мередит да я поведе нататък по коридора, после нагоре по стъпалата и накрая влязоха в класната стая. Машинално, като робот, се настани на първия свободен чин и впери поглед в учителката, без да я вижда. Още не бе отминал шокът.

Той мина точно покрай нея. Без дори да я погледне. Не можеше да си спомни някога някое момче да се е държало така с нея. Поне я оглеждаха. Някои дори й подсвиркваха. Други я спираха да си поговорят. Или само я оглеждаха.

Елена нямаше нищо против.

В края на краищата имаше ли нещо по-важно от момчетата? Именно те бяха мерило колко си популярна, колко си красива. И можеха да бъдат полезни за най-различни неща. Понякога бяха вълнуващи, ала това обикновено не траеше дълго. А понякога от самото начало си бяха гадняри.

Повечето момчета, замисли се Елена, бяха като кутретата. Очарователни и забавни, но в никакъв случай не бяха незаменими. Много малко от тях можеха да бъдат нещо повече, да се превърнат в истински приятели. Като Мат.

О, Мат. Миналата година се надяваше, че той ще се окаже този, когото тя търсеше. Момчето, което ще я накара да почувства… ами, нещо повече. Повече от удоволствието на завоеванието, от гордостта да демонстрираш новата си придобивка пред другите момичета. Тя наистина бе започнала да изпитва силно привличане към Мат. Но през лятото, когато имаше време да размисли, тя осъзна, че това по-скоро бе чувство на привързаност, сякаш бе негова братовчедка или сестра.