Л. Смит: Пробуждането (Книга първа)

Елена прокара още веднъж четката през фината си като коприна коса и я стегна отзад с тъмнорозова панделка. После грабна раничката си и слезе по стъпалата.

В кухнята на масата четиригодишната Маргарет ядеше овесена каша, а леля Джудит печеше нещо на печката. Леля Джудит беше от жените, които вечно изглеждаха разтревожени за нещо, независимо какво. Тя беше слаба, с безизразно и слабо лице, с леко разрошена коса, прибрана небрежно на тила. Елена я целуна по бузата.

— Добро утро на всички. Съжалявам, че нямам време за закуска.

— Но, Елена, не можеш просто така да излезеш, без да си хапнала нещо. Трябват ти протеини…

— Ще си взема една поничка преди училище — отвърна момичето с развеселен тон. Лепна една целувка върху пухкавата коса на Маргарет и се накани да тръгне.

— Но, Елена…

— И вероятно след училище ще отидем или в дома на Бони, или на Мередит, така че не ме чакайте за вечеря. Довиждане!

— Елена…

Елена вече беше на предната врата. Затвори я след себе си, без да изслуша заглъхващите протести на леля Джудит. Пристъпи на предната веранда.

И спря.

Всички лоши предчувствия от сутринта отново я връхлетяха. Безпокойството, опасенията, страхът. Сигурно нещо лошо предстоеше да се случи.

Улица „Мейпъл“ беше напълно безлюдна. Високите къщи във викториански стил изглеждаха странно притихнали, като напълно изпразнени отвътре. Като декори от изоставено филмово студио. Или по-точно приличаха на лишени от обитатели, но пълни със странни наблюдаващи създания.

Да, ето това беше: нещо я дебнеше. Небето над главата й не беше ясносиньо, а мътносиво като захлупено под обърната надолу гигантска купа.

Въздухът беше като застинал и Елена не можеше да се отърси от усещането, че погледът на нечии очи е прикован върху нея.

Успя да зърне нещо тъмно в клоните на старата дюля пред къщата.

Оказа се гарван, спотаен сред жълтеещите листа. И това бе нещото, което я наблюдаваше.

Опита се да се окопити, като си каза, че е нелепо, но някак си бе сигурна, че е така. Това бе най-големият гарван, който някога бе виждала, едър и лъскав, а по блестящите му черни пера сякаш танцуваха всички цветове на дъгата. Виждаше съвсем ясно всяка подробност по него: алчните му за плячка черни нокти, острия клюн, блестящото черно око, обърнато към нея.

Птицата стоеше толкова неподвижно, че приличаше на восъчна. Докато се взираше в нея, Елена усети как страните й поруменяват, а гърлото и бузите й се обляха от топли вълни. Защото гарванът… гледаше право в нея. Както я изпиваха с очи момчетата, когато носеше бански костюм или прозираща блуза. Все едно, че я разсъбличаше с немия си поглед.

Преди да се осъзнае какво върши, тя пусна раничката си и грабна най-близкия камък от алеята пред вратата.

— Махай се от тук! — извика му тя и дочу треперещия гняв в собствения си глас. — Къш! Махни се! — С последната дума момичето хвърли камъка.

Последва шумно разтърсване на листата, но гарванът литна нагоре, без да пострада. Крилете му бяха огромни и вдигаха шум за цяло ято гарвани. Елена се наведе, внезапно изпаднала в паника, когато птицата прелетя право над главата й, като полъхът на въздуха от размахващите се криле разрошиха русата й коса.

Натрапчивото пернато се завъртя отново и започна да кръжи като черен силует на фона на бялото като хартия небе, преди с грозно грачене да отлети към дърветата.

Елена бавно се надигна, после се озърна, все още смутена. Не можеше да повярва какво бе направила. Но сега, след като птицата си замина, небето отново изглеждаше както обикновено. Лек ветрец разклати листата и момичето си пое дълбоко дъх. Някъде надолу по улицата се отвори една врата и няколко гръмко смеещи се деца изскочиха през нея.

Тя им се усмихна и още веднъж си пое дъх. Облекчението се разля по нея като гальовната ласка на слънчевите лъчи. Как можеше да е толкова глупава? Беше прекрасен ден, изпълнен с обещания, така че нищо лошо не можеше да й се случи.

Нищо лошо нямаше да се случи… освен това, че вече закъсняваше за училище. На паркинга сигурно ще я чака цяла тълпа.

Винаги мога да им кажа да спрат да си врат любопитните носове в работите на другите, помисли си тя и едва не се изкиска на глас. Е, това ще ги накара да се замислят.

И без да погледне назад към дюлята, тя продължи забързано надолу по улицата.

Гарванът прелетя през клоните на големия дъб и Стефан инстинктивно трепна и вдигна глава. Успокои се, когато видя, че е само една птица.